Вибрацията се оказа формираща и съпътстваща завинаги нашия живот. Всичко вибрира и нищо не остава неподвижно. Енергията, материята и духът са само резултат от различни вибрационни състояния.

Духът се оказва крайният полюс на най-бързите вибрации, чиято честота е толкова висока, че полюсът изглежда напълно неподвижен. Другият полюс се състои от изключително плътна материя, а между двата полюса има безкрайно различни интензитети и начини на вибриране.

Всяко семейство или човешка група като цяло съдържат завихряния от енергия, които се усещат от всеки, който влиза в контакт с тях. Вибрациите се натрупват в индивида, т.е всеки събира добри и лоши вибрации и понякога се превръща в истинска бомба със закъснител поради натрупалите се латентни сили. Тези сили могат да бъдат разрушителни или градивни и под влиянието на подходящ детонатор може да настъпи взрив и да предизвика съответно приятни или неприятни ситуации и събития. Характерно за тази сила е, че оказва силно влияние върху всеки, който влезе в контакт с притежателят на силни вибрации. Околните изпитват въздействието на онова, което „излъчващият“ чувства.

За да не ни се отразява атмосферата на заобикалящата ни околна среда, необходимо е да спазваме голяма духовна самодисциплина. Много хора не съзнават, че ги посрещат любезно или враждебно според вибрацията им. Много често усещането, че сме отблъснати, произлиза от самите нас поради враждебността ни към другите.

Принципът на вибрацията ни позволява да разберем проклятията, които наистина съществуват, но в тях няма нищо свръхестествено – те са само съсредоточаване и насочване на силно разрушителни вибрации. Същото явление се наблюдава и при благостта, нежността и обичта, но там действието е обратно, а когато влюбените си разменят нежни думи, удоволствието, което изпитват, не се дължи само на съзнанието, че са обичани, а и на вибрационното въздействие на думите.

За това бъдете добри в думите си и имайте „очи да виждате и уши да чувате“

В далечни праисторически времена, когато по планетата бродели диви ужасяващо свирепи зверове, готови да изядат всичко, което им попадне пред очите. Когато климатът бил толкова суров, че да замръзнеш и се превърнеш в ледена шушулка било по-лесно, отколкото да се намери някаква храна. Когато горещината стопявала мозъка, живеело едно племе, а в него една жена, за която се носела легенда и се предавала от уста на уста от всички жени – от майка на дъщеря

Никой не помни вече името ѝ, но благодарение на нея всичките ѝ дъщери, внучки, правнучки и потомки все още получават не просто всичко, което им е необходимо от живота, но и лукс под формата на скъпоценности, модни премени и огромен брой поклонници.

А всичко започнало така.

През тази година племето отчаяно се отбранявало от нарастващите атаки на дивите зверове.

Жените се защитавали и ловували рамо до рамо с мъжете. Никой не си и представял, че жените могат да останат в пещерите и да не излизат на лов заедно с мъжете. Така било винаги – всички членове на племето правели всички неща заедно.

 – Плячката трудно попада вече в ръцете ни – казал вождът. – Иска ние да ѝ станем за закуска. Глад ни чака, ако късметът не ни се усмихне.

 Племето не било виждало храна вече 10 залеза. Силата си отивала от телата на воините. Видните стояли с наведени глави в полумрака на пещерата, затворена с огромни каменни плочи.

Ръмженето и драскането на нокти по камъните ги карало да разберат, че племето е в капан.

Звярът искал да притисне хората в пещерата и да ги погълне като котка мишка в собствената ѝ дупка.

Изведнъж една жена, външно по нищо неотличаваща се от другите, се изправила и отишла при вожда.

– Ти си силен воин, – казала тя. – Пъргав ловец. Можеш да тичаш бързо. Твоята скорост е нашето спасение. Нито един тигър не може да се сравни с теб. Защото ти си не само бърз, ти си и умен. Лесно ще заблудиш тази котка и победата, както и преди, ще бъде твоя.

Думите на жената напомнили на вожда за славните му минали дни и той повдигнал глава.

Харесало му да я слуша, защото от думите ѝ силата в мускулите му се завръщала заедно с достойнството и гордостта.

Тя погледнала в очите му и прочела в тях: „Моля, не спирай, говори още!“ И продължила.

– Ние сме ти бреме, славни воине. Сам ти ще го убиеш по-бързо, отколкото заедно с тълпа жени, които си принуден да защитаваш. Неусетно измъкнал се от пещерата, ти ще изненадаш звяра, той няма да успее да реагира, защото твоето копие ще прониже сърцето му. Аз знам – точно така ще стане! Ти ще го убиеш, ние ще го изядем, а след това ще се установим на място, където никоя твар няма да ни достигне. Ти ще ни отведеш в рая. Аз знам това!

След като казала това, жената се върнала на своето място и седнала, затваряйки очи. Тя нищо не очаквала от вожда, вярвала, че този силен мъж ще ги спаси. И въпреки че вождът не мръднал, тя не се притеснявала – вождът винаги сам вземал решения.

Станало обед на 11-тия ден. От горещината всички оклюмали, и жената заспала, както впрочем и много други…

Събудила се от виковете. Всички възбудено крещели и скачали и тя не осъзнала веднага, че омазаният с кръв вожд не е ранен, а държи в ръцете си месо. Тя разбрала: вождът е победил!

Докато всички спели, включително и огромният саблезъб тигър, изнемощели от знойния пек, вождът излязъл от пещерата и изтъркалял камък към звяра. И докато той зашеметен се надигал, вождът скочил върху него и забил копието си в сърцето му.

Победата била толкова лесна, че вождът, разрязвайки корема на тигъра, не можел до края да повярва на късмета си. По-рано, когато ловувал заедно с цялото племе, имало много загуби, а храната винаги била обилно полята с кръвта и скръбта по загиналите другари.

Вождът разбрал колко мъдра била жената, вярваща в неговата победа и му се приискало да отиде при нея.

– Ти уби звяра, вожде. Ти ни спаси. Ти си велик воин! Аз винаги ще помня твоя подвиг. И, моля те, вожде, отведи ни там, където ще бъдем в безопасност.

– Добре, жено, аз непременно ще те отведа там. Но си мислех: „Тази жена е моя щастлив талисман. Искам да чувам думите ѝ за вярата ѝ в мен всеки ден. И, докато тя вярва в мен, аз винаги ще се връщам при нея заради нейната вяра!“

А жената си помислила: „Той се нуждае от мен дори повече, отколкото аз от него! Аз ще го вдъхновявам за подвизи. Докато вярвам в него – той ще е мой!“

Години по-късно тя пеела приспивна песен на своята дъщеря. Преведено на нашия език смисълът ѝ звучал така:

     „Като пораснеш – избери си мъж, в когото да вярваш с цялото си сърце.

     Всеки път му казвай това, което искаш да направи за теб – и той непременно ще го направи.

     Ти си му нужна със своята сила на вярата, тъй както слънцето е нужно на планетите наоколо, както на всички живи същества въздуха.

     Нужна си му, за да може той да се превърне в герой.

ужна си му, защото без твоята вяра той няма да доживее до сутринта.

     Вярвай в него и нека твоята вяра достига всеки ден до него в твоите думи.

     Ако говориш с мъжа си – нека думите ти бъдат пълни с вяра, ако мълчиш – нека мълчанието ти също е пълно с вяра в него.

     И той ще ти донесе това, което искаш“.

Най-големите съкровища на емоциите са заложени в дребните и наглед незначими неща.

Да забелязваме красивото означава  да направим спектакъл за очите си от дребните неща. Да разговаряме с приятели, да правим комплименти на хората, да обичаме предизвикателствата на живота. Да уважаваме децата, да се вслушваме в думите на по-възрастните.

Да препокрием красивите неща, които ни заобикалят. Да се възхищаваме от облаците, от песента на птичките, от танца на листата под свистенето на вятъра.

Да усещаме отвъд образите и думите. Предполагам, че по-малко от десет на сто от хората умеят да забелязват красивото. Който пренебрегва този закон има повърхностни емоции и краткотрайна радост.

Удоволствието да живееш

Ако житейската ти история се е превърнала в скучно всекидневие, ако ти липсват удоволствието, вкусът и очарованието на живота, това е така, защото не си губил време да забелязваш красивото. Събуди се! Ако не използваш този инструмент, дори и да имаш професионални, финансови и социални успехи, ще просиш трохи радост. Ще бъдеш нещастен. Учителят на емоцията, Исус Христос, спираше тълпата, която го следваше, за да се порадва на цветята, да направи от тях спектакъл за очите си. Беше щастлив на земята на нещастните, защото владееше изкуството да забелязва красивото.

Добро настроение

Ако забелязваш красивото, ще имаш добро настроение. Хората с удоволствие ще споделят компанията ти, а в противен случай, ще живееш под диктатурата на лошото настроение и на негативизма. Дори и сам няма да се понасяш.

Множество автоимунни, кардиологични заболявания, както и някои видове рак, са провокирани от емоционални сътресения, най-вече от лошото настроение. Оптимистът живее по-добре и по-дълго. Забелязвай красивото, за да имаш добро настроение.

Негативизмът не решава проблемите, но може да съкрати дните ти.

Подмладяване на емоциите

Ако забелязваш красивото, ще бъдеш винаги млад, дори и когато времето остави следи по лицето ти. Иначе, може да си направиш пластична операция, пилинг процедури, но ще остарееш на единственото място, където това е забранено: в областта на емоциите.

Един от симптомите на емоционалното остаряване е склонността да се оплакваш. Много младежи са емоционални старци.

Те се оплакват от тялото си, от дрехите, от храната, от сутрешното ставане, от ученето, от бездействието. Нещастни са, защото не умеят да бъдат благодарни, нито да извличат полза от дребните неща. Отвори си очите!

Самочувствие

Който спазва закона да забелязва красивото, има добро самочувствие, винаги е във форма. Тук обаче психологията констатира нещо трагично – ниското самочувствие се е превърнало в епидемия. Наблюдавайте само войната на жените с огледалото. Вместо да забелязват положителните си качества, те се вторачват в дефектите си. Разговарял съм с много жени, които се оплакват пред съпрузите си, че не харесват определени части от телата си. Ниското самочувствие убива любовта…….

Източник: „Десет закона на щастието“ , Аугусто Кури

Когато един индивид отговаря по дисфункционален начин на потребността, у него се установяват определени автоматизми на поведението, които функционират, за да създадат равновесие между „аза“ и „другите“ /средата/. Болестта е в резултат на отричане на потребността, което спира движението на определен етап в опита с другия и със света. Това измества или компенсира потребността със социално приемлива позиция, но убива емоцията и създава терен за заболяването.

Така се удовлетворява социалната потребност от утвърждение и принадлежност, но не се задоволява личната потребност. Кристализиралият в определен стил поведение създава т.н „характерова броня“, която действа и като защитна функция у индивида, предпазваща индивида от заплашителната емоция, която е на път да задвижи тялото, но и да бъде санкционирана от социалното обкръжение. Индивидът се научава бързо да трансформира една емоция в друга. Така се раждат паразитните емоции.

Разбираемо е, че когато сме ядосани, заместваме яда си с тъга, сълзливост, сантименталност, меланхолия, безразличие, които са социално приемливи. Детето от малко научава, че да показва естествена агресия, е забранено. То ще бъде отхвърлено от семейството, от средата, към която иска да принадлежи и от която иска да бъде утвърдено. Изявяващият агресията си индивид е неутвърден, отхвърлен, ненахранен /в буквален и преносен смисъл/, неприласкан.

Психосоматично болните са хора, които свръх контролират емоциите си. Свързват се с емоционални блокажи в различни части на тялото. Незадоволената потребност, прекъсването на пътя на емоцията към задоволяването на потребността, прекъсването на движението към удоволствието създава и утвърждава в автоматизирани неадекватни движения мускулния или органен блокаж, с което отваря пътя към болестта. Това е урок който индивидът не е интегрирал в тялото си през психосоматичната си еволюция като дете на 2 год., в т.н от Лакан „фаза на огледалото“. В тази фаза се създава усещане за идентифициране на „Аз“ и „Другия“. Такъв човек ще си служи предимно с тялото или обратното, ще изпадне в другата крайност – да интелектуализира, рационализира и оценява опита си. И в двата случая мярата е нарушена, много често хората не виждат никаква връзка между заболяването си и блокираната им емоция.

Източник“ „Вилхелм Райх – пулсациите на живота и знанието“ , Цветана Хубенова

„Искаме да изясним отношения или обсъдим проблеми – служебни и лични. В този случай се налага да проведем важен, ключов разговор.

Но не успяваме докрай да кажем мнението си, да отстоим позицията си, да обявим очакванията си и да разберем чуждите; да изясним взаимоотношенията. Нещо от изреченото от другия ни засяга и се свиваме в себе си. Или пък прекалено напористо държим на позицията си и настояваме, че това, което предлагаме е по-доброто решение. Много неща могат да се объркат в един важен разговор … .

Всеки път си обещаваме, че спокойно, ясно и категорично ще представим своите желания и мнения. Ще отстояваме себе си, ще се владеем и няма да се поддаваме на чуждите негативни емоции. Но това така и не се случва.

Първата важна стъпка е вътрешно да се подготвим за разговора:

1. Как да започнем? Да се съсредоточим върху това, което наистина желаем: за себе си, за другите, какви взаимоотношения искаме да имаме с близки, приятели, служебни?

2. Да сме наясно с причините, заради които ще провеждаме разговор – проблеми, които искаме да обсъдим и разрешим; гледни точки, които искаме да изясним.

3. Да разпознаем и кога даден разговор става ключов – обикновено има емоционални и физически признаци – притеснение, уплаха, гняв, свиване на стомаха, изпотяване на ръцете, кръвта се качва рязко в главата.

След като сме наясно какво искаме, започваме разговора. Но в даден момент усещаме, че емоциите в нас надделяват и рискуваме всичко да потъне в дребни пререкания, заяждания и обиди и да не стигнем до същината на проблема. Добре е да спрем и да си напомним причините за разговора ни.

Навлизайки в него е важно да следим не само своето, но и настроението на събеседника – позата, жестовете и изражението на лицето. Дали се чувства спокоен или напрегнат, ядосан, или проявява безразличие. Когато ние или събеседникът се почувстваме застрашени, забравяме за какво водим разговора и се фокусираме върху заливащите ни емоции или блокираме. Изразява се в оттегляне от разговора и мълчание или отбягване на наболелите проблеми чрез вторачване в дребни детайли, или преминаваме в словесна атака – омаловажаване на казаното от другия, слагане на етикети, обиди.

Важно е да наблюдаваме себе си и събеседника и да улавяме навреме тези моменти. Да проследим кога другия се съпротивлява срещу нас. Да видим каква е позата ни, тонът на гласа, жестовете. Склонни ли сме към дълги монолози?

Можем да успокоим обстановката с жест, думи, да се извиним, ако трябва. Да оставим и другия да се изкаже. Да се опитаме чрез задаване на въпроси да разберем причините за словесната атака или затваряне в себе си. Да открием обща точка в разговора и да си припомним какво искаме за себе си, за другия, за отношенията ни.

Важно е да не действаме или/или – „ще ти кажа нещо неприятно, ще те обидя дори, ама иначе ще бъда неискрен!” („избора на новобранеца”, както казват авторите). Да съчетаем честност и добронамереност в изказванията си.

Когато става въпрос за наши ценности и убеждения, в които вярваме искрено, е трудно, защото противоположното мнение удря право върху тях. Но за да ги изразим ясно и да ни повярват, е добре да се овладеем и с разумни доводи да представим своите мнения и убеждения.

Затова е необходимо да разберем пътя си на действие. Проследяваме обратно стъпките, по които вървим – от последното, (действието), през емоциите, до първото – версията, която обслужваме. Каква е тя за случващото се и за казаното от другите, което предизвиква емоциите ни. Да се върнем към фактите! Така стъпка по стъпка обмисляме поведението си, осъзнаваме чувствата и анализираме версията си. Обикновено версиите отговарят на ролята, която сме заели:

1.На жертвата – невинният потърпевш, който е добър и праведен, а другите казват и правят лошите неща и той страда. Тук обратният път е да си зададем въпроса дали се преструваме, че не виждаме своята роля в проблема.

2. Втората версия е тази за злодея – очерняме с най-плътни краски хората и ги превръщаме в коварни злодеи. Версията „ти/той,тя са виновни за всичко”. Обратният път е да си зададем въпроса „Защо един разумен, разбран и добронамерен човек би направил това?” Целта не е да търсим оправдание за постъпките на другия. А да се обърнем към собствените си мисли и чувства (защо се чувстваме така от чуждите думи и реакции) и да допуснем различни причини за поведението на другия.

3. Третата версия е на безпомощния – убеждаваме другите и най-вече себе си, че сме безсилни да направим нещо, което да подобри ситуацията и отношенията. Тук може да се върнем към първоначалния си мотив: „Какво искам за себе си, за другите и за взаимоотношенията ни?” и да се запитаме какво да направим, за да осъществим тези желания.

Изследваме и пътя на другия, като искрено и търпеливо го изслушваме и отразяваме неговите чувства. Когато казва едно, а с изражението и позата си изразява друго, питаме как се чувства и описваме какво виждаме – спокойно и овладяно, показвайки загриженост.

Друг начин е да перифразираме – накратко да преразкажем чутото, за да видим дали правилно сме разбрали другата гледна точка. Както и да подскажем – ако другият още се колебае да е докрай искрен, предполагаме какви мисли и чувства евентуално изпитва и сверяваме версията си със събеседника.

За да кажем докрай това, което желаем, е важно да вярваме, че заслужаваме да бъдем чути. В същото време да зачитаме и чуждата позиция и да знаем, че мнението и на другите е ценно. Да излагаме фактите, да сме откровени, може и да даваме негативна обратна връзка за другия, но да следим да не обиждаме. Поднасяме  своята версия, не като я налагаме, а като споделяме: „Според мен … „, „Питам се ….”.

Необходимо е да насърчаваме различните мнения. Особено в група, когато се обсъжда важна тема. Да предразположим хората да споделят различни от нашите възгледи: „Някой вижда ли нещата по различен начин? Наистина бих искал да чуя и друго мнение!”. Понякога хората се притесняват да се изкажат, за да не ги отхвърлят, обидят, да не се почустват глупаво. В този случай, авторите препоръчват да поставим под въпрос собственото си виждане: „Може да не съм прав! А ако истината е противоположна на това, което мисля?!”.

Ключовият разговор приключва с вземане на решение. Как се вземат решенията?

В личен план, чрез обсъждане съгласуване на различните мнения и намиране на обща цел.

В служебен: чрез заповед, еднолично; чрез консултиране – изслушване на различни мнения, но решението отново е еднолично; чрез гласуване или консенсус – всички присъстващи вземат решението и полагат усилия да го осъществят.

Може да знаем как се провежда ключов разговор, но когато започнем такъв, нещата пак да се объркат. Защото са намесени емоции, „филмите” в главите ни, относно събития и отношения, чувства. Нужна е практика за успешно провеждане на ключови разговори. Упражнявайте се…“

Източник: „Ключовите разговори: За успешна комуникация, когато залозите са високи“

Кери Патерсън, Джоузеф Грени, Рон Макмилън, Ал Суицлър