Хаосът и по-висшият порядък

Когато познавате себе си само чрез съдържанието, ще си мислите, че знаете кое е добро и кое е лошо за вас. Ще различавате събитията, „добри за мен“, и събитията, „лоши за мен“. Ала това е фрагментирано възприемане на целостта на живота, в която всичко е взаимосвързано и всяко събитие има своето необходимо място и функция. Тази цялост представлява нещо много повече от повърхността на нещата и външния им вид, много повече от общия сбор на частите, много повече от съдържанието на вашия живот или от съдържанието на света.

Зад понякога изглеждащата случайна или дори хаотична последователност на събитията в живота ни, както и в света, се разгръща един по-висш порядък и цел. Този факт е прекрасно изразен в следната констатация на дзен-будизма: „Снегът вали и всяка снежинка си е на мястото“ Никога не можем да разберем този по-висш порядък, мислейки за него, защото мисленето е съдържание, а по-висшият порядък произхожда от непритежаващото форма царство на съзнанието, от всеобщия разум. Но пък можем да го съзрем за миг, и, нещо повече, да влезем в хармония с него, което означава да сме съзнателни участници в разгръщането на неговата по-висша цел.

Когато се разхождаме в девствена гора, умът ни вижда във всичко наоколо единствено безредие и хаос. Той дори не е способен да различи живота (доброто) от смъртта (лошото), тъй като навсякъде от разлагаща се, разпадаща се материя покълва нов живот. Само ако сме вътрешно достатъчно притихнали и ако сме накарали гласа на мисленето да замълчи, ще можем да осъзнаем, че около нас има прекрасна скрита хармония, святото, по-висш порядък, благодарение на които всяко нещо е на мястото си и не може да бъде нищо друго освен това, което е, по начина, по който е.

Умът се чувства по-удобно в подредения от човека парк, защото в него всичко е според човешки замисъл, нищо не е органично, естествено. В парка има ред, разбираем за човешкия ум. В девствената гора съществува неразбираем ред, изглеждащ за човешкия ум като хаос. Порядък отвъд умствените категории „добро“ и „лошо“. Човек не може да го разбере посредством мисълта, но може да го усети, когато се освободи от мисълта, когато притихне вътрешно, когато престане да се опитва да анализира и обяснява. Едва тогава ще съзре свещеността на гората. Щом усетите скритата хармония, ще осъзнаете, че не сте нещо отделно от нея, а когато осъзнаете това, ще станете съзнателни участници в нея. По този начин природата ви помага да влезете в хармония с целостта на живота.

Добро и лошо

В определен момент през живота си повечето хора осъзнават, че съществува не само раждане, израстване, успех, добро здраве, удоволствие и победи, но също така и загуби, неуспехи, болести, старост, разпад, болка и смърт. Конвенционалните имена за двата типа неща са „добро“ и „лошо“, ред и безредие. „Смисълът“ на човешкия живот обикновено се свързва с това, което той нарича „добро“, но доброто непрекъснато заплашва да се срине, да рухне, да премине в безредие; когато животът изгуби смисъла си, човекът е застрашен от безсмислеността и „лошото“. Рано или късно безредието връхлита в живота на всеки човек, независимо колко застраховки си е направил. Връхлита под формата на загуба или инцидент, болест, някаква форма на инвалидност, стареене, смърт. Ала връхлитането на безредието и настъпващият в резултат срив на дефинирания от ума смисъл могат да се окажат вратата, водеща към по-висш порядък.

„Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога“[3], се казва в Библията. Какво е „мъдростта на тоя свят?“ Движението на мисълта, а смисълът се дефинира предимно и най-вече от мисълта.

Мисленето изолира една ситуация или събитие и го нарича „добро“ или „лошо“ — сякаш то има отделно съществуване. Когато прекалено се мисли, действителността се фрагментира. Това фрагментиране е илюзия, но изглежда напълно реално за човека, който е в негов плен. Вселената е неделима цялост, в която всичко е взаимосвързано, изолирани неща няма.

По-дълбоката взаимосвързаност на всички неща и събития предполага, че умствените етикети „добро“ и „лошо“ са в крайна сметка илюзорни. Те винаги предполагат ограничена гледна точка и в този смисъл са само относително верни и са временни. Прекрасна илюстрация е историята за мъдрия човек, който спечелил от лотарията скъпа кола. Семейството и приятелите му се зарадвали на късмета му и дошли да го поздравят. „Не е ли страхотно! — казали те. — Та ти си истински късметлия!“ Мъжът се усмихнал и отвърнал: — „Може би“. Няколко седмици се радвал на колата, пътувал с нея нагоре-надолу. Ала един ден пиян шофьор се блъснал в него на едно кръстовище и той се озовал в болницата с множество наранявания. Семейството му и приятелите му дошли на посещение. Рекли му: „Такава липса на късмет!“ Той пак се усмихнал и им отвърнал: „Може би“. Докато бил в болницата, една нощ се образувало свлачище и къщата му рухнала в морето. На следващия ден приятелите му дошли на посещение и казали: „Не си ли късметлия — беше в болницата и затова не падна с къщата в морето.“ Той отново отвърнал: „Може би.“

„Може би“ на мъдрия човек всъщност означава неговия отказ да съди случващите се неща. Вместо да отсъжда, той приема, и по този начин влиза в съзнателна хармония с по-висшия порядък. Той знае, че често е невъзможно умът да разбере какво място заема или каква цел има в тъканта на цялото привидно случайно събитие. Но случайни събития не съществуват, нито пък има неща или събития, съществуващи изолирано само чрез себе си и за себе си. Атомите, които съставляват вашето тяло, някога са били родени сред звездите, а причините дори за най-малкото събитие са буквално безкрайни и свързани с цялото по безброй неразбираеми начини. Ако искате да проследите причината за дадено събитие, ще се наложи да се върнете до самото начало на сътворението. Космосът не е хаотичен. Самата дума „космос“ означава „ред, порядък“. Ала не ред, разбираем за човешкия ум. И все пак, въпреки че умът не е в състояние да го разбере, понякога успява да надзърне в него.

Не обръщайте внимание на това, което се случва

Дж. Кришнамурти, великият индийски философ и духовен учител, почти непрекъснато пътувал по света и изнасял беседи. В продължение на повече от петдесет години той се опитвал да предаде с думи — които са съдържание — това, което е отвъд думите, отвъд съдържанието. По време на една от неговите лекции, през по-късния етап от живота му, той учудил слушателите си със следния въпрос: „Искате ли да научите тайната ми?“ Всички застанали нащрек. Сред слушателите имало хора, които вече двадесет-тридесет години го слушали и все не успявали да схванат същината на учението му. И най-после, след всичките тези години, учителят цял да им даде ключа към разбирането на думите му. „Ето тайната ми: не обръщам внимание на това, което се случва“ — казал Кришнамурти.

Той не се впуснал в подробности, така че подозирам, по-голямата част от слушателите му били още по-объркани отпреди. Ала съдържанието на простите на пръв поглед думи е дълбоко и проникновено.

Да не обръщаш внимание на това, което се случва — какво означава това? Означава, че вътрешно съм в хармония с всичко случващо се. Под „това, което се случва“ се има предвид настоящия момент, който винаги е такъв, какъвто е. Подразбира се съдържанието, формата, която настоящият момент — защото не съществува нищо друго, освен настоящия момент — приема. Да бъдете в хармония с това, което е, означава да се отнасяте с вътрешна несъпротива към „това, което се случва“. Означава да не му лепвате умствените етикети „добро“ или „лошо“, а да го оставите да бъде. Но следва ли от това, че няма смисъл да предприемате действия, имащи за цел някаква промяна в живота ви? Не, точно обратното. Когато в основата на вашите действия стои вътрешната хармония с настоящия момент, действията ви стават овластени от разума на самия Живот.

Така ли?

Дзен-учителят Хакуин живеел в един град в Япония. Бил високо почитан и много хора търсели от него духовно напътствие. Случило се дъщерята на съседите, тийнейджърка, да забременее. Когато родителите й, разгневени я обсипвали с обиди и я запитали кой е бащата, тя им казала, че е Хакуин. Побеснелите родители хукнали към къщата на Хакуин и с викове и хули му казали, че дъщеря им признала, че той е бащата на бебето. Единственото, което Хакуин рекъл, било: „Така ли?“

Новината за скандала бързо се разпространила из града, че и извън него. Хакуин изгубил репутацията си. Това не го притеснявало. Вече никой не го търсел за съвет. Той не се тревожел Когато детето се родило, родителите на момичето го отнесли при Хакуин. „Ти си бащата, гледай си бебето“. Учителят се грижел за бебето с любов. Година по-късно момичето, изпълнено с угризения на съвестта, признало пред родителите си, че бащата бил един младеж, който работел в месарницата. Смутени, те отишли при Хакуин да се извинят и да молят прошка „Наистина съжаляваме. Дойдохме да вземем бебето. Дъщеря ни призна, че не ти си бащата“. „Така ли?“ — отвърнал Хакуин и им предал бебето.

Учителят отговарял на лъжата и истината, на лошите и добрите новини по един и същ начин: „Така ли?“ Той приемал формата, която настоящият момент — лош или добър — имал, приемал я такава, каквато е, и по този начин не ставал участник в човешката драма. Не персонализирал събитията. Не бил ничия жертва. Бил в толкова пълно единение с това, което се случвало, че то вече нямало власт над него. Само ако се съпротивлявате на това, което се случва, ще зависите от произвола на случващото се и светът ще определя щастието и нещастието ви.

Хакуин се грижел за бебето с любов. Лошото се обърнало в добро чрез силата на несъпротивата. Давайки на настоящето това, което то изисква, Хакуин върнал бебето, когато дошло време да му го поискат.

Представете си за миг как егото би реагирало на различните етапи на описаното събитие

Източник: „Нова земя“ , Екхарт Толе

Публикувано в Избрани статии. Постоянна връзка.