Управление на времето от духовна перспектива

Имаше един период в професионалната ми кариера, когато много често водех фирмени обучения по темата за управление на стреса. По-късно тази тема беше дообогатена и стана  „управление на времето и стреса“. Това стана за мен повод да опозная малко по-добре въпросите, свързани с управление на времето, които бяха доста актуални за организациите, тъй като именно недостигът на време беше един от основните източници на стрес. Така се запознах с теорията за четирите квадранта за управление на времето и прословутия квадрант 2, където успяват да се озоват хората, които истински добре управляват времето си. Въпреки че вероятно познавате тази доста известна теория, сега ще я представя съвсем накратко – като ще добавя и моята интерпретация след това.
Накратко, ние управляваме времето си като вземаме решения за това кое да направим и кое да не направим, кое да направим сега и кое – по-късно. И колкото по-амбициозен, отговорен и сериозен е човек, толкова повече неща има да направи, вземайки подобни решения. В известна част от случаите тези амбициозни, отговорни и сериозни хора стават шефове (но не задължително) и стават стресирани от недостига на времето мениджъри – същите, за които се правят обучения за управление на времето. На тези обучения им се казва, че управлението на времето ( както и те самите вече знаят!) е въпрос на вземане на решения за това кое е приоритет и кое не е и обикновено факторите, които стоят в приоритизирането на задачите са два – важност и спешност. Така в съчетанието на тези два фактора се получават четири квадранта – по-долу на картинката.

Основното послание на тази теория за управление на времето (т.нар. четвъртото поколение) е, че хората, които добре умеят да управляват времето си, са хората, които успяват да стоят най-дълго време в квадрант 2, където са важните, но неспешни неща. Примери за такива важни, но неспешни неща са това

• да спортуват (не е спешно, но ако се прави редовно, ще предотврати разболяване, което веднага отива в спешните и важни неща и което впоследствие ще отнеме много повече енергия и ресурси, отколкото „профилактиката“ на дейностите в квадрант 2);
• да общуват с колегите си (т.е. да делегират пълномощия, да обучават сътрудниците си, да получават обратна връзка от тях, да създават доверие – все дейности, които им помагат да вършат собствената си работа с по-ефективно, поради споделените и координирани усилия);
• да мислят стратегически и дългосрочно (а не да се занимават с текущите задачи, действайки на принципа стимул-реакция и пропускайки възможността да оптимизират процесите),
• да се обучават и самоусъвършенстват (не само, защото нововъведенията са конкурентно предимство, но и защото това ги кара да се чувстват по-живи, по-удовлетворени и по-пълноценни).

Трябва да се има пред вид, че макар на пръв поглед да изглежда, че говорим за работа, т.е. за управление на времето на работното място, всъщност квадрант 2 обхваща всичко, което се отнася до живота на човека – не само професионално, но и лично. Стивън Кови, който е консултирал голям брой главни изпълнителни директори на големи корпорации в известната си книга „Седемте навика на високоефективните хора“ споделя, че въпреки огромния успех, който те имат, издигайки се на върха на стълбата на професионалната си кариера, те се оказват с празен и вътрешно опустошен живот, защото цената на този успех обикновено са провалени бракове, отчуждени отношения със семейството, лошо здраве и никакъв личен живот. Това, казва той, не прилича на голям успех. И добавя, че когато човек се катери по стълбата на успеха, дори и да се катери много бързо, ако тази стълба не е поставена на правилната стена, човек ще се изкачи на нейния връх, само за да види, че  трябва да слезе и да започне отначало. Затова Стивън Кови предупреждава хората, които се интересуват от управлението на своето време, че преди да започнат да се катерят по „стълбата“, да видят на коя стенат тя е подпряна, т.е. да видят кои са истински важните неща в живота им. След което услужливо предлага, че ако наистина искаме да разберем кои са те, достатъчно да си представим края на живота си (това е навик две на високоефективните хора, според който „в началото имайте пред вид края“).
Интересната ирония в дадения случай е, че на английски език крайният срок се нарича dead line и така управлението на времето по някакъв начин се оказва много тясно свързано със смъртта. Когато говорим за dead line в управление на времето ние имаме пред вид точно това – при това съвсем съвсем буквално – нашата собствена смърт и какво тя ни казва за това кои са истински важните неща за живота ни. Когато знаем отговора на този въпрос ще можем по-лесно да вземаме всякакви решения – от това кога да почиваме, до това коя задача да направим и коя да не направим.
Защото това е другото важно нещо по отношение на управление на времето – че доброто управление на времето се основава на умението да казваме „не“. Хората, които имат трудности да казват „не“, със сигурност имат проблеми с управление на времето. Рано или късно, ако са късметлии, те разбират, че ако са казвали постоянно „да“ на очакванията на другите хора, те в същото време са казвали често пъти „не“ на самите себе си и на своите най-важни вътрешни нужди – същите тези, които се оказват най-важни, когато си зададат въпроса за това кое предава смисъл на живота им пред лицето на смъртта.
Толкова по тази част от теорията за управление на времето – за да остане да споделя и моя опит в това отношение. А той е провокиран от нещо, което наскоро прочетох в една книга – „Отговорът си ти“ на Майкъл Тамура. То ме порази не само с простота на посланието, но и това, че разглежда тази толкова светска тема – „управление на времето“,  през призмата на духовността. А духът намира своето място тук по същата тази причина, която обвързва управлението на времето със смъртта – какъв е смисълът на нашия живот и кои са нещата, които го правят пълноценен. За хората, които вярват, че освен тяло ние имаме и душа, която не умира със смъртта, вероятно пълноценно изживения живот е този, в който времето е посветено на нещата, които не умират – т.е. духовните ценности и качества, които остават с нас, когато всичко друго вече го няма.
„Когато усещате, че нямате достатъчно време, това което ви липсва, не е време, а пространство. Загубили сте своето пространство, за да бъдете тези които сте, какво сте и каквото сте тук и сега. Когато сте притиснати и не ви остава време, е време да направите място за духа.“
с. 44
Става ясно, че квадрант 2 за важните и неуспешни неща се отнася всъщност до това как бихме използвали живота си, за да бъдем себе си – но като духовни същества. За мен това е едно интересно обръщане на гледната точка, защото съчетава две привидно несъвместими неща – ограниченията на времето, което ни причинява стрес, и безграничността на душата ни, която ни свързва с вечността. Вечното – душата ни, когато е въплътено в тяло (и следователно разположено във времето и пространството) започва да изпитва стрес … и да ходи на семинари за управление на времето. Може би правилното име на тези обучения би трябвало да бъде управление на живота, защото в същността си времето не е нищо друго освен дължината, с която мерим живота си. Въпросът е как да вземем решения за управление на времето, изхождайки от духовната си същност. Ето един пример от същата тази книга:
„Мартин Лутер, водачът на Реформацията, е разбирал това много добре. Той казвал, че се моли по един час всяка сутрин, но в дни, когато е знаел, че ще бъде „заринат от работа“ прекарвал един допълнителен час сутринта „на колене“. За логичния ум това няма много смисъл. В ден, когато е имал нужда от повече време, за да се справи с допълнителната работа, той е прекарвал два пъти повече в молитва. Повечето хора са склонни да правят точно обратното. За тях времето, което прекарват в духовни размишления, намалява пропорционално на изискванията на външния свят.“ с.45
Сещам се за астрологията и за планетата Сатурн. В астрологията тя се възприема като символ на материята и ограниченията в нея (времето и формата) затова едно от тълкуванията на нейното архетипно съдържание е, че тя символизира Сатаната (дявола). Склонна съм да вярвам, че е така, защото когато съм притеснена,че времето не ми стига, когато съм във въртележката на твърде много неща за вършене и последващото от това чувство на напрежение и страх, че няма да се справя, наистина чувствам, че все едно губя душата си, защото губя връзката с вътрешния си център на спокойствие и сила. Затова за мен е лесно да видя в стреса, породен от недостига на време, „пръста на дявола“. Ние сякаш наистина губим връзка с душите си в момента, в който загубим перспективата за Голямата картина, която придава смисъл на живота ни пред лицето на смъртта, и започнем да се тревожим за маловажните неща. Смъртта е най-добрият консултант за управление на времето, защото само тя може да ни помогне да видим кои са истинските ни приоритети. И, ако вярваме в душата на човека, да погледнем на тях през призмата на вечността – там, където няма нищо спешно.
Стивън Кови е знаел това…
Автор: Камелия Хаджийска – психолог и психотерапевт