Потребност от принадлежност
В подножието на Сиера Паракайма, на границата на Бразилия и Венецуела, между реките Амазонка и Ориноко, на територия по-голяма от сто и петдесет хиляди квадратни километра живее племето яномами. Те живеят разпръснати и девствената гора групирани в малки племена от няколко десетки индивида. Общият им брой не надхвърля 15 000.
Не е известен произходът им, нито защо преди хиляди години са се оттеглили в дълбините на Амазонските джунгли. За този огромен период от време яномамите са успели да запазят непокътнати своите ритуали, обичаи, социална организация, етични и морални закони, които представляват безценен обект за изследване от специалисти, занимаващи се с психоантропология.
За обичаите на яномамите е писано в немалко научни и популярни издания: уважение към индивида и индивидуалността, зачитане на правата на детето и възрастния, респект към реда в общността, към това да бъдеш, а не да играеш роля, уважение на спонтанносттта, а не на властта. Или ако трябва да обобщим: уважение към биоикономичността и в същото време икономичността /полезността/, ръководеща живота на клана /социоикономичност/. Това е щастието на не-културата, на това да бъдеш без да имаш.
Малко са правилата, които ограничават безгрижието на този малък народ. И всички те са с един общ знаменател: създаването на една ефикасна система на принадлежност.
Принадлежността е сигурност. Това е съзнанието, че си част от някакво цяло. Една невидима нишка свързва всички членове на племето. Никой не е анонимен.
В доброто и в лошото всеки индивид принадлежи към своето яно / клан или група от съжителстващи/. Всеки член на племето е част от него, както и племето е част от неговото Аз. Неговата история е историята на племето. Азът и групата на принадлежност са почти едно цяло, което можем да сравним с щита, зад който се крие античният войн, с обятията, даващи сигурност, със сигурността, че си неделима част от една общност. И всичко това съществува успоредно със свободата да бъдеш индивид.
Кланът е Закрилницата майка и Старият мъдрец. Но и всеки по-възрастен член на общността може да играе ролята на Закрилница майка и Стар мъдрец. Там радостите и скърбите на индивида са радости и скърби на племето и обратно. Племето гарантира здраве, психично равновесие и чувство на сигурност на членовете си. Ако някой от племето се разболее, шаманът поема грижите за него. Същият болен се превръща в шаман за шамана, когато последният има нужда от подкрепа. В тази общност статусът не влияе на благополучието на индивида. Там всеки е шаман. Всеки е всичко и нищо. Всеки е. Той просто е и толкова. Природността, с която се отличава животът на яномамите, не е случайна, нито е резултат на религиозни, етични или морални избори. Там всеки се ражда свободен. Ражда се, защото е било взето решение да се роди. Ражда се, защото е желан. Както ще видим по-нататък, отношението между майка и новородено е изключително любвеобилно, физическо и никога подтискащо. Нищо не помрачава това хармонично взаимоотношение, защото не се позволяват нежелани раждания, които да компрометират връзката между майката и детето, до момента, в който последното не бъде вече отгледано до възрастта, в която бива въведено в детския клан. Ако за нещастие майката забременее отново през първите години от живота на последно роденото си дете, тя убива новороденото още в момента на раждането му. При първите родилни болки, придружена от няколко възрастни жени, тя излиза извън територията на племето и непосредствено след раждането задушава новороденото като запушва с листо дихателните му пътища.
Само хармоничното и постоянно топло отношение между майка и дете през първите 2-3 години от живота на детето могат да гарантират психичното му здраве /отсъствие на сериозната травма на изоставянето/. Това равновесие гарантира емоционалната зрялост на Аза, следователно и хармонията на клана:
Това, което поразява външния наблюдател, е че никакво осъждане, траур или чувство на тъга не придружава това детеубийство: новороденото се е случило извън принадлежността и следователно за яномамите то не е родено. Не принадлежи към племето. А да не принадлежиш означава да не бъдеш, да не съществуваш.
Спирам се на тези смущаващи обичаи от живота на населяващите девствените гори племена, за да конфронтирам днешния читател с неща, които нямат нищо общо с цивилизацията, но се базират на законите на природата и хармонията. Според автора Валдо Бернаскони, много по-неморална от практикуваното от яномамите детеубийство е онази култура, която осъжда децата да се грижат в невръстна възраст за по-малките братче или сестриче или да живеят в мизерни детски домове, или просто да не бъдат забелязвани сред изобилието на широкоекранни телевизори, вили на морето и планината и купчина електронни играчки. Този познат на много от нас модел на живот не може да задоволи потребността от принадлежност, ако разглеждаме принадлежността като люлка, в която индивидът узрява при пълно уважение на неговата уникалност.
В тези примитивни общности детето задоволява потребността си то принадлежност първо във връзката с майка си, а после и чрез сливането с клана. Колкото по задоволена е потребността му от принадлежност, толкова повече израстването му ще се отличава с креативност и емоционална стабилност. Да принадлежиш означава „да бъдеш част“, а да „бъдеш част“ е максималната степен на сигурност.
В един сигурен климат детето се научава да задоволява нарцистичните си потребности /хранителна, сензорна /прото/сексуална/ и постепенно да посреща все по сложни видове опит, докато се слее изцяло с клана. Преживява провали и отхвърляния, без това да промени самооценката му. Научава, че всяко отхвърляне отваря врата към нови възможности.
Енергията му тече свободно към външния свят, към Ти:
Тялото е там, където е енергията!
Онези части от тялото, през които енергията не протича, са празни обвивки.
Без енергията окото гледа без да вижда, ръката докосва отричайки контакта, ухото слуша без действително да предава информацията към мозъка. Устата говори без да изразява. Това е измерението, в което Id: е в опиянение. То е долу-в слънчевия сплит-и говори безмълвно. Живее в лабиринта на образите, на фантазията, на съня.
Зародишът наблюдава себе си в онази пещера, където болка и радост, топлина и студ, чувственост и въздържание са естественият израз на мисълта, без каквато и да е връзка с реалността на тялото.
Сега, сега, сега – неговият свят е сега. Сега е сън.
Реалност: измерение, което Id планира за едно тяло, което сега принудително държи в атония. А времето потъва като лекомислен нарцис в блатото на нимфите.
W.A.Bernasconi, „Id: storie dell,evoluzione“
Да принадлежеш означава да бъдеш. Да бъдеш в един континуум от енергитични обмени от Аз към Ти, от Ти към Аз. Да бъдеш жив и да се отвръщаваш от аморфността. Да бъдеш някой, който комуникира, който проявява смелост, породена от онази сигурност, която само хармоничната принадлежност би могла да гарантира.
Източник: „Неорайхиански теории“, Валдо А. Бернаскони