Колективното несъзнавано
Вътре в нас, в по-дълбоките дебри на собствената ни психика, има „неща“, което принадлежат на света на свръхчовешкото. Юнг ги нарича архетипи – тези формообразуващи принципи, които действат в човешката психика по същия начин, по който действат инстинктите – създавайки предразположености, желания и модели на реакция, които са еднакви за всички хора и които ни определят като равностойни представители на човешкия род. В това е един от най-ценните приноси на създадената от него аналитична психология – успява да намери научната аргументация, с която да докаже съществуването на този по-дълбок пласт в нашето подсъзнание, където се съдържат архетипите, и който той нарича „обективна психика“ или „колективно несъзнавано“.
На създателя на психоанализата – Зигмунд Фройд, дължим разпознаването на огромната значимост на подсъзнанието в психичния живот на човека. Юнг обаче отива още по-надълбоко от дълбинната психология на Фройд. Отвъд нивото на личното подсъзнание, казва той, има още един свят, който е огромен и фантастичен – корените му стигат до вечността и безкрая, до едно място, където времето и пространството престават да съществуват. Това е светът на първичните образи и идеи, които НЕ са САМО наши. Те обитават душата на всеки един човек и при определени обстоятелства пробиват до повърхността на съзнанието му. Може до дойдат под формата на мистични видения или дълбоки, разтърсващи преживявания, вариращи от екстаз до агония, от неземно блаженство до чувството, че си жив погребан под земята. Всъщност, всяко преживяване на сила, която е по-голяма от нашата лична воля и надхвърля обичайните ни способности за разбиране, е среща със свръхчовешкото – надличностното ниво в човешката психика.
Познавайки от личен опит безкрайната дълбочина и мощ на колективната психика, Юнг нарича личния пласт от човешкото подсъзнание „детската стая“ на несъзнаваното и посвещава живота и научното си дело на опознаването на правилния начин на взаимодействие по-дълбоките, надличностни, пластове в собствената ни душа. Защото срещата с тях съдържа огромна възможност и благословия – това е срещата с безсмъртната част у нас, запалването на божествената искра в сърцето ни. Тази среща със свърчовешкото обаче крие и не по-малко опасности за малкия ни Аз. И, макар че формите, под които те се проявяват, са различни, причината зад тях е една – нарича се „инфлация на егото“. Ако човек успее да разбере какво представлява „болното издуване на Аза“, ако наистина го разбере, на свое разположение той ще има най-доброто средство за справяне с мощните приливни вълни на несъзнаваното. След това ще може да продължи да плава по-спокойно в дълбоките води на първичния океан от образи и страховити преживявания без заплахата малката лодка на Аза му да бъде обърната от някоя по-силна вълна. Ще успее да стигне до заветния бряг… и ще стъпи на твърда почва – обновен, пречистен, прероден.
Инфлация на егото
Най-кратката дефиниция за инфлация на егото е „идентификация на съзнателния Аз със съдържания от света на колективното несъзнавано“. Вече стана ясно какво е „колективното несъзнавано„. Всяка от тези думи се отнася до него – обективна психика, свръхчовешко, богове, архетипи, трансперсонално, надличностно, първични образи, „прима материя“ (в алхимията), плерома (в гностицизма), кундалини (в йога). Неговите съдържания могат да се усетят като мощен прилив на енергия, образи, сънища, видения и идеи, на силно вдъхновение и чувство на голяма вътрешна сила и убеденост в собствената правота, чувството, че си специален, избран, имаш мисия. Но също така те могат да се появят като точно обратното – чувството, че си изключително нищожен, крайно малоценен и недостоен, интензивно нещастен, празен, самотен, откъснат от света и безсмислен, апатичен, без никаква енергия и желание за живот, нечовешки раздразнителен и силно уплашен.
И, докато при позитивните състояния човек няма проблем с идентификацията, защото несъзнаваното го повдига нагоре и той се чувства окрилен, то идентификацията с противоположните съдържания в крайните си форми може да доведе до психози и самоубийства. Това е проблемът от срещата с колективното несъзнавано – неговите съдържания са архетипите, които идват от измерение, в което няма дуалност и затова са феномен отвъд пространството и времето. Когато обаче единният сам по себе си архетип докосне материята, т.е. влезе в човешкото тяло, той се „разцепва на две“. За неосъзнатия човек тази двойна природа се проявява като редуване на противоположни състояния – един свят на махала, в който люшкането между крайностите никога не спира, докато не се роди вътрешният наблюдател, истинският Аз. Без наличието на осъзната памет, Аз-ът не може едновременно да обхване и двете страни на махалото и в най-крайните си форми подобно разцепване на архетипа намира израз в би-полярните разстройства и шизофренията. В подобни състояния няма значение дали човек се мисли за инкарнация на Христос или на Антихриста – и двете еднакво са примери за идентификация със съдържания от света на свръхчовешкото, с тази разлика, че второто има по-голяма вероятност да те вкара в психиатрията.
Това е лудостта – отиването в крайност, когато човек забравя, че толкова пъти е бил и в точно обратното състояние. В ума си той на сто процента се идентифицира с преживяванията от единия полюс и дори не се досеща да се усъмни в „истината“, която неговият ум в този момент му представя. За съмнението е необходима памет. Това означава, че ако е на полюса на екстаза, да може да си СПОМНИ, че толкова много пъти е бил и на другия полюс – агонията, а когато е на дъното на ада, да може да си спомни и за висините на рая. Където също неведнъж е бил. Това е раждането на вътрешния наблюдател – точката, която държи махалото, но не е самото махало. Развитието на вътрешния наблюдател е от критична важност за психичното здраве в случаите на заливане на съзнанието със съдържания от колективните пластове и единствен гарант да не се стига до крайностите на лудостта. Както казва Тадеуш Голас, „Когато наблюдавате езерото, в главата ви не става мокро… Осъзнаването на безумието не е безумие.“
Освен липсата на вътрешен наблюдател, т.е. липсата на достатъчна зрялост и мъдрост, която намира израз в нагласата „никога да не се отива толкова надалеч“, другата причина да се случват подобни идентификации е липсата на информация, незнанието. Имам пред вид, че съдържанията на колективното несъзнавано се преживяват толкова лично, че на човек дори не му идва на ум да си помисли, че тези преживявания идват от нива, които не са САМО НЕГОВИ. В това е иронията на взаимодействието с надличностното – малкото ни Аз решава, че преживяването се отнася лично до него, но понеже това преживяване е толкова голямо, толкова огромно – ТО на свой ред започва да го притежава. Това е директният път към обсебването от съдържания на обективната психика – мисълта, че въпросното преживяване се отнася ЛИЧНО до теб, че САМ си си го причинил, че е ТВОЙ личен провал това, че не успяваш да подчиниш това преживяване на личната си воля и съзнателно намерение, че ТОВА ще продължи БЕЗКРАЙНО. Но това не е така!
Който познава знае описанието за „плътното болково тяло“ от Екхарт Толе, разполага с още един нагледен пример за това как изглежда този феномен от света на свръхчовешкото, който нахлува отвътре – толкова реално, толкова лично и същевременно – на границата на човешката издръжливост и способност за понасяне. Наистина е с нечовешки размери! Толе, който е страдал от сиуцидна депресия дълги години, успява да се разграничи от идентификацията с надвишаващия способността му да се справи интензитет на преживяванията едва след като в момент на крайно вътрешно напрежение го поразява инсайтът, че вътре в него има не един, а двама човека. Казва си, че ако той не може да понася сам себе си, значи са двама и следователно единият от тях е фалшив. Това е моментът, в който се случва „отлепването“. Именно защото „плътното болково тяло“ е феномен от света на надличностното, предложението на Екхарт Толе за справяне с интензитета на преживяването, което то поражда, е най-доброто, което аз познавам. Нарича се „присъствие“. Ако само това човек успее да разбере как да направи, той вече е разбрал най-важното за взаимодействието на съзнателния ни Аз с преживяванията от света на архетипите.
„Моята кундалини“
Не знам доколко вече е станало ясно какво означава „инфлация на егото“ и как подобно знание може да предпази човека от „разкъсването на дивите зверове“, обитаващи нечовешките пластове в човешката психика. Ел Колли, например, е знаела за инфлацията на егото. В последната преведена глава от нейната книга – „Помощ или самозванство„, има дори цял параграф за тази тема. Въпреки това се е самоубила. А всяко самоубийство е резултат от инфлация – тази част, за която е залепнал Аз-а, но той не успява да се отдели от нея, да се разграничи, впоследствие го напада отвътре и убива.
Ако човек не се идентифицира с преживяването от света на нечовешкото, то няма да го разруши. Със сигурност ще убие фалшивият ни Аз и желанието ни да се идентифицираме само със светлата страна на Бога-Слънце, но няма да отнеме живота ни. Ще разруши фалшивите ни претенции, но няма да опустоши душата ни. Може да ни откъсне от нещата, които обичаме и с които сме свързани, но няма да ни отдели от любовта, която е вътре в нас и никой не може да ни я отнеме.
Свикнали сме да свързваме инфлацията с грандомания, т.е. с манийния полюс на махалото, но в действителност тя в еднаква степен обхваща и депресивния му край. Понякога вторият се нарича дефлация на егото, но принципът е един и същ – вместо разграничаване имаме сливане, вместо смаляване на Аза, има раздуване на Аза.
След като инициирах превода на нейната книга, а впоследствие разбрах, че причината за смъртта й е самоубийство, се разтревожих. Очевидно нещо я беше пречупило и доказателства за това трябваше да се съдържат и в нейната книга, които до този момент не бях забелязала. В тоя момент чувството ми за дълг и отговорност изведнъж силно натежаха – трябваше много внимателно отново да чета, за да отсявам. А като намеря „доказателствата“ – да информирам. Ако исках да превърна „лимона“ в „лимонада“, се налагаше да използвам превода на книгата по повече от един начин – не само като богат източник на информация за това как изглежда събудената кундалини, но и като средство за предупреждение как човек да опази душата и живота си при сблъсък с несъзнаваното.
По някаква ирония именно в последната преведена глава намерих по-директни „доказателства“ за „кражбата от боговете“. В тази глава Ел Колли пише, че нейните преживявания от срещата с божественото се оказали лечебни за вроденото й чувство за малоценност. Това не само е разбираемо, но и дълбоко човешко нещо. Проблемът е, че здравата самооценката се крепи върху реални неща от материалния свят, а не чрез бягство в духовни преживявания. Дори и най-малката кражба от света на боговете, която използваме за лични цели, т.е. да извличаме чувство за лична ценност и специалност, след това се наказва. Не заради друго, а защото идва момент, в който махалото се люшва в обратната посока и архетипът показва и другото си лице. Тупваме на земята с гръм и трясък и разбираме, че полетът нагоре не се е дължал на собствените ни криле. Това е предупреждението – ако си откраднал вода от морето, когато е било спокойно, същата тази вода ще потопи лодката ти, когато дойдат големите вълни.
Противоречие от същия порядък откриваме и когато Ел Колли пише, че „се е отдала на енергията Кундалини като на любяща майка“. Същото обаче тя не може да каже за отношенията със собствената си рождена майка. Именно подобни противоречия подчертават изключителната важност на психичното здраве за хората, поели по пътя на духовността. Това е причината Юнг да е имал подозрително отношение към наплива на Източни духовни практики към Запад – медитациите дават достъп до надличностното и отключват духовни преживявания, но ако преди това човек не е развил здрави граници, няма твърда почва под краката си и стабилен вътрешен център, който да е отвъд махалото, става опасно. Става много опасно.
За съжаление не е никак рядко явление съвременните хора да търсят в духовността бягство от изискванията на Живота, а не обратното – да решават проблемите на Живота като въплъщават знанията си от срещата с Духа. Да търсят доказателства за своята специалност в преживяванията на трансперсоналното, вместо да открият радостта от малките, обикновените, неща. Малката лодка на Аза ни не трябва да има пробойни, когато дойдат мощните вълни на колективното. Тя е нашият единствен гарант, че дори и да признаем властта на По-голямото, ние си запазваме необходимия процент лична воля, с която да устоим на приливните вълни. Това е другото предупреждение – духовната алхимия е процес на взаимодействие между съзнавано и несъзнавано, а не сляпо „отдаване като на майка“ на силите на трансперсоналното.
На друго място Ел говори, че „не вижда нищо духовно некоректно в това да се преструваш“, че в теб няма нещо специално поради това че пробудената кундалини-енергия те е довела до мистични преживявания и ярки видения на божественото. Според нея „грешката идва тогава, когато чувството за специалност се обръща в желание за почит от страна на останалите.“ Опасявам се, че не това е Грешката. Вероятно Ел Колли е станала жертва на това „странно двойнствено послание“, за което тя самата пише, според което „начинаещият трябва да не гледа много насериозно на себе си, докато тайно е убеден в своя напреднал духовен статус.“ Но човек може да не иска почит от страна на другите и в същото време да се чувства специален заради духовните си преживявания. Затова ето още едно предупреждение: не е важно какво правим по отношение на другите, това, което ще спаси живота ни при срещата с несъзнаваното, е дали имаме правилното отношение към собствените си преживявания. Чувството за специалност, които черпи сили от преживяванията в света на боговете, не само че няма нищо общо със зрелите форми на духовност, но е и „висше отклонение„. Нека критерий в дадения случай за духовен прогрес да бъде не „специалността“, а обикновеността.
За извлеченото по неправомерен начин чувство за специалност можем да съдим и от описанието на Ел Колли на срещата си с терапевт. Тя го потърсила, „за да помогне нейния собствен процес“, а той е отговорил с „преувеличена скука, която изглежда предназначена да предаде неговото безразличие към ярката светлина на мистичните преживявания.“ Но точно такава трябва да е реакцията към разказите за „ярката светлина“ на трансперсоналните пластове вътре в човешката психика. Аз също не смятам, че демонстрацията на преувеличена скука е най-добрият начин да се помогне на човека, който е объркан и затова търси помощ. Същевременно знам от личен опит, че когато въпросният човек е твърде възторжен от това, че най-сетне е намерил повод да се почувства специален, дори и най-внимателното и загрижено обяснение пак няма да свърши работа. То ще бъде оспорено и отхвърлено като „неразбиране“ от страна на другите хора, които лично не са преживявали „тази ярка светлина“.
Най-отчетливо примерите за инфлация на егото се виждат в начина, по който Ел Колли нарича събуждането на кундалини в своето тяло. Тя пише, „когато моята кундалини започна да се събужда“, но думи като „моята“ са силно неуместни по отношение на надличностната „кундалини“! Наистина е ирония, че доказателствата за его-инфлацията на Ел Колли се намират точно в главата, в която тя описва своя опит от получаване на професионална помощ за своето страдание и че тя дори е знаела за подобна опасност. За мен в това е най-ценното, което нейният опит може да ни научи. То е и най-ценното предупреждение – дори и да знаем, дори и да сме информирани за опасностите, ако използваме духовните преживявания за бягство от действителността, вместо за въплъщаване на ценностите си в реалността, ако търсим лечение на собствената си непълноценност чрез преживявания от света на боговете, нищо и никой отвън няма да може да ни помогне.
„Това е колективното несъзнавано“
Имам клиентка, която, след като се справи с паник-атаките, започна много интензивен процес на вътрешна трансформация. Въпреки че събудената енергия в тялото й отвреме на време й даваше почивки – колкото да си даде равносметка за промените и да интегрира в живота си наученото, след това отново я бухваше в дълбоките води на трансперсоналното. Всъщност, тя е човекът, заради който навремето започнах интензивно да чета за събуждането на кундалини, тъй като всичко, което знаех до този момент, не ми беше достатъчно, за да разбирам какво се случва и да мога да й бъда полезна. В момента тя продължава да бъде стимул за разширение за мен – включително и със споделения от нея опит.
На една от последните ни срещи тя ми разказа, че минала през период, в който преживявала върховен екстаз и блаженство през нощта и нечовешка раздразнителност и избухливост през деня. Това било много мъчително преживяване, с което тя успяла да се справи след като една нощ, когато поредната вълна на неземно блаженство дошла, тя СИ СПОМНИЛА да си каже, „Това е колективното несъзнавано“. На следващата сутрин „нечовешката“ й раздразнителност драматично се стопила до „човешки размери“ .
Когато ми разказа за това как е успяла да се справи с тази ситуация, аз изпаднах във възторг! Тя се беше спасила от атаката на раздразнителността като беше отказала да се идентифицира с преживяването на божественост! Беше се сетила да направи „отлепването“ от света на боговете в приятната част на махалото, а не в неприятната! За мен това е ярък пример за начина как човек да се избави от хватката на несъзнаваното.
Другото нещо, което се вряза в съзнанието ми след тази наша среща, беше когато тя ми показа своя екземпляр от книгата на Юнг „Психологията на Кундалини-йога“. Страниците бяха изпъстрени с подчертавания, удивителни и бележки в полето. Това е другото нещо, което за мен е важно и искам да предам нататък споделяйки този неин опит. Не е достатъчно да знаем. Именно личните усилия да живеем това, което знаем, са онова, което придава истинската ценност на живота ни. Цитатът по-долу е есенцията на тези страници. Сега го споделям като „рецепта“ за всеки, който намира ценност на подобно знание и също иска да го въплъти в живота си.
„Сега, ако йогинът или западният човек успее да събуди кундалини, онова, което започва съвсем не е персонално развитие… Започват имперсонални случки, с които не трябва да се идентифицирате. Ако го направите, скоро ще почувствате вредни последици – ще се получи инфлация, ще възприемате всичко погрешно. Това е една от най-големите трудности при преживяване на несъзнаваното – човек се идентифицира с него и става глупак. Не трябва да се идентифицирате с несъзнаваното; трябва да се държите настрана, неангажирано, и да наблюдавате обективно какво става. Но тогава виждате, че всички събития, които стават имперсонално, в нечовешкия ред на нещата, имат много неприятното качество да се залепват за нас или ние се облягаме на тях. Като че ли Кундалини в движението си нагоре ни дърпа все едно че сме част от това движение, особено в началото.
Вярно е, че сме част, защото тогава сме това, което съдържа боговете, те са зародиши в нас, зародиши в муладхара (муладхара е първата чакра, съответстваща на доминиращото материално съзнание – ком.мой), и когато започнат да се движат, имат ефекта на земетресение, което ни разтърсва и дори събаря къщите ни. Когато този катаклизъм настъпи, той ни отнася и, естествено, ние можем да мислим, че се движим нагоре. Но, разбира се, има огромна разлика между това човек да лети и това една вълна или порив на вятъра да го повдига. Защото летенето е лична активност, човек може спокойно да кацне, но когато е движен от друго нагоре, той няма контрол и ще бъде свален по най-неприятен начин – това означава катастрофа. Значи, виждате ли, мъдро е да не се идентифицираме с тези преживявания, а да се отнасяме към тях като че ли са извън човешката действителност. Това е най-сигурният начин – и наистина абсолютно необходимо. Иначе настъпва инфлация, а тя е малка форма на лудост, една по-слаба форма. А ако сте в крайна инфлация, до пръсване, това е шизофрения.
Разбира се, идеята за едно имперсонално психично преживяване е много странна за нас и е много трудно да се възприеме такова нещо, защото ние сме обсебени от факта, че нашето несъзнавано е наше собствено – моето несъзнавано, неговото несъзнавано, нейното несъзнавано, – и нашият предразсъдък е толкова силен, че с най-голяма мъка се деидентифицираме. Даже и ако трябва да признаем, че съществува едно не-Аз преживяване, нужно е дълго време, за да разберем какво е то.
Вие знаете, че в Индия не се казва „персонално“ и „имперсонално“, „субективно“ и „обективно“, „Аз“ и „не-Аз“ (ego/non-ego). Те говорят за буддхи, лично съзнание и Кундалини, което е другото нещо; и никога не мислят за това да отъждествяват тези две неща. Те никога не мислят: „Аз съм Кундалини“. Напротив, те преживяват божественото, защото дълбоко съзнават разликата между Бог и човек. Ние сме идентични още от началото, защото нашите богове, ако не съзнавана абстракция, са, да речем, просто зародиши или функции. Божественото нещо в нас действа като невроза на стомаха или дебелото черво или пикочния мехур – прости разстройства на долния свят. Нашите богове са заспали и те мърдат само в червата на земята. Човек едва се осмелява да говори за това. Станало е табу или една толкова изхабена монета, че едва ли може да се размени…“
К.Г.Юнг, „Психологията на кундалини-йога“, с. 121-126
Добре е да се осъзнава разликата между Бога и човека, и, дори човек понякога да се чувства като бог, да си СПОМНЯ, че не е. Защото, когато започне да се чувства като дявол, ще стане страшно. Не че вътре в себе си ние не съдържаме Бога. Напротив. Просто има огромна разлика между това малката капка в океана да каже „Аз съм океанът“ вместо „Аз и океанът сме едно“. В това виждам смисъла на известния израз в християнството, когато Исус, човешкият син на бога, казва за себе си, „Аз и Отец едно сме“. В този израз няма инфлация. Това е истината за капката в океана, каквато сме всички ние. И това е знак за нашата обикновеност, а не за нашата специалност – нали всеки друг човек също е капка от същия този океан?!
Все по-отчетливо виждам, че единственият начин да породим повече любов в живота си, е не като се стремим към божественото, а като се свържем с човешкото в нас. Тогава изчезва търсенето на доказателства за превъзходство или непълноценност, изглежда глупаво да обвиняваме или да се самообвиняваме. Всички сме хора. Всички сме капки в океана. Всички искаме да сме щастливи.
Да направиш от едното две
На езика на юнгианската анализа отделянето на капката от океана се нарича диференциация. Противоположният процес е интеграция. Тези два процеса на свиване и разширяване, на разграничаване и обединяване, на отделяне и свързване са в самата основа на процесите на индивидуация (друг термин от тази психология, който обозначава сложния процес на духовна трансформация). За да се предпазим от опасностите на его-инфлацията ни трябва диференциация. Подобно на Екхарт Толе, ще се наложи да осъзнаем, че ако единият в нас не понася другия в нас, явно че сме повече от един и трябва фалшивият от двамата да отпадне. Преди разграничението капката в океана се чувства като вода и си мисли, че тя е океанът. След разграничението, капката се чувства като вода, но не прави извода, че тя е океанът.
И преди съм писала, че ако човек иска да има ясен критерий за това какво е психично здраве и надежден ориентир в неведомите пътища на духа, ще трябва да знае какво означава диференциацията като мисловен процес. Такива са статиите „Архаичната идентичност и процесът на идентификация“, „Процесът на диференциация и духовното развитие“. За да стане още по-ясно какво е „разграничението“ като самата същност на диференциацията, сега ще добавя още нещо. Отнася се до пораждането на съзнание.
Всяко разграничение означава пораждане на съзнание. Няма друг начин. Това е Начинът. Ако продължа с метафората, океанът се разделя на малки капки, за да опознае сам себе си чрез тях. Да може „да се погледне“ отстрани. Слятостта е обратното – липса на съзнание. В най-чистата си форма това е умът на бебето, който прави съвсем първото си разграничение като осъзнава, че то и майката му не са Едно! За мен това е най-великото от човешките открития, защото бележи раждането на съзнание и поставя началото на дълга серия разграничавания, в които започват да включат и други обекти освен майката. Разбира се, всеки път подобно отделяне е съпровождано с болка, ако се отнася до нещата от света на външното, или с напрежение, ако се отнася до нещата от света на вътрешното.
Става ясно защо болката в очите на Духа е свещена – защото раждането на съзнание е болката, която изпитваме, когато едното става две. Ако не срещнем съпротивата на външния свят, няма как да осъзнаем, че личната ни воля има граници. Ако не усетим разкъсващото напрежение в гърдите ни, няма как да разберем, че вътре в нас има повече от една части. В осъзнаването на ограниченията се раждат разграниченията. Ако пропуснам да използваме болката като средство за пораждане на съзнание, ние пропускаме да осъществим истинската цел, заради която сме дошли на Земята. Неслучайно за Юнг раждането на съзнанието е реализирането на Атман, думата, с която на Изток наричат нашето най-вътрешно и съкровено Аз.
„Има много хора, които още не са родени. Изглежда, че всички са тук, говорят за това – но всъщност все още не са родени, защото са зад една стъклена врата, те са в утробата. Те са в света само на думи и скоро ще се върнат в плеромата, откъдето идват първично. Те не са направили връзка с този свят; те са увиснали във въздуха; те са невротични, живеят случаен живот. Те казват: „Сега живея в такива и такива условия. Ако родителите ми се държат съобразно желанията ми, аз оставам. Но ако направят нещо, което не харесвам, аз изчезвам.“ Виждате ли, това е временният, обусловен живот, животът на някой, който все още е свързан с една пъпна връв, дебела като корабно въже, с плеромата, архетиповия великолепен свят. Сега е вече много важно да се родите; вие трябва да дойдете на тоя свят – иначе не можете да реализирате Атман, и целта на този свят се пропуска. Тогава трябва просто да бъдете хвърлен назад във врящото гърне и да се родите отново.“
К.Г.Юнг, „Психология на кундалини-йога“, с. 123-124
Всъщност, точно в този момент аз и вие – в случай, че все още не сте постигнали просветление, разбира се, сме в инфлация на егото. Под просветление разбирам смъртта на егото, след което остава само вътрешният наблюдател – точката, която държи махалото, но не се идентифицира с явленията от света на махалата. По някакъв начин, да имаш его означава постоянно да си в състояние на инфлация! Всяко приемане на нещата лично е инфлация. Всяко обвинение или самоненавист е инфлация. Всяко отказване да приемем, че личната ни воля има ограничения, е инфлация. Вътре в нас има толкова много зони, в които разделението с външния свят все още не се е случило, просто защото в тези зони все още не сме се натъкнали на препятствия по пътя към целта си. Или зони, в които разграничението между вътрешните ни части не се е случило, защото тяхната слятост все още не е започнала да ни напряга.
От езотеричните текстове знаем, че единственото, което принадлежи от света на непреходното и надживява смъртта, е чистото съзнание, вътрешният наблюдател. А стигаме до тази точка не по друг начин, освен чрез серия от разграничавания. Схемата, по която стигаме до тази точка, е съвсем същата като първото човешко откритие – „аз и тази гърда, която ме храни, и тези ръце, които ме държат, вероятно не сме Едно, защото аз съм гладен, а тя не идва, аз плача, а те не ме прегръщат…“. Всеки път, когато искаме нещо, а то не се случва и ние преживяваме безсилие, е знак, че е дошло време за разграничаване, т.е. за пораждане на съзнание. Тогава „аз и мама не сме едно“, става „аз и баща ми не сме едно“, „аз и моят партньор не сме едно“, „аз и детето ми не сме едно“. Докато дойде момент, в който можем да кажем същото и спрямо Живота в материята – Върховната майка, която понякога ни дава храна, а друг път ни държи гладни.
За мен това е алхимичната рецепта за справяне с неизбежното безсилие и самоненавист, които съпътстват идентификацията с негативния полюс на махалото – превръщането на болката в осъзнаване, на ограничението в разграничаване. На пръв поглед изглежда, че с всяко разграничение ставаме по-малки, но това се отнася само до Аза, до егото. В действителност с всяко разграничение нашето съзнание се разширява и става все по-сложно. И същото се отнася до способността ни да обичаме себе си и другите, до любовта. В това откривам смисъла на думите на Юнг:
„Само в крайното ограничение човек може да познае Безкрайното“.
Да имаш „десет години“
Психологическият термин за духовно посвещение е „сблъсък със силите на несъзнаваното“. А когато говорим за духовно посвещение, трябва да сме подготвени, че влизаме в свят, в който по-малко означава повече. Клиентка, описвайки дългият и много мъчителен път, който беше извървяла в продължение на последните десет години от живота си – серия от смаляване, смиряване, пускане на контрола, учене да бъде обикновена и да намира радост в малките неща в живота, ми каза: „Другите имат неща, които толкова много исках да имам, но така и не получих. Вместо това имам моите десет много трудни години. Ако някой преди това ми беше казал какво ме очаква, нямаше да повярвам, че ще мога да преживея това, което преживях. Въпреки това се справих, оцелях. И не само че оцелях, но и станах по-добър човек. Освободих се от толкова много неща, които ми пречеха да виждам другите такива, каквито са, да ги приемам и обичам. Ако сега сам Бог дойде и ми предложи сделка – да ми даде материалните неща, които искам, но все още нямам, ако в замяна се откажа от десетте тежки години и опитът, който те ми дадоха, бих Му отказала. Знам, че без тях не бих могла да стана човека, който съм в момента.“
В това е парадоксалната логика на Живота в човешко тяло. С всяко смаляване започваш да се чувстваш по-голям и пораснал. Мислиш си, че си слаб и няма да се справиш, а установяваш, че силата междувременно е нараснала. Отделяш се от другите, а откриваш, че връзката ти с тях е станала много по-добра… Така стигаме до другия, паралелен, процес – интеграцията, но това е тема за друга статия:).
Камелия Хаджийска
Източник:http://espirited.com