Всяка година Американската психологическа асоциация присъжда приз на млади психолози за постигнати водещи научни постижения в продължение на първите десет години от своята работа. Мартин Селигман получава тази награда през 1976г. за теорията за заучената безпомощност, а Лин Абрамсън – през 1982г. за по-нататъшното и развитие.
Чувството за безпомощност (като усещане за неувереност) е познато на всеки човек. Психолозите, занимаваща се с консултиране, навярно добре си спомнят клиентите, които в детайли описват това състояние и търсят в тази връзка специализирана помощ.
В тази публикация ще намерите кратък обзор на теорията на Селигман за относителното формиране на заучената безпомощност и някои препоръки по прилагане на теорията в корекционната работа.
Откриване на заучената безпомощност
Още в самото начало на своята кариера, през 1964г. бъдещ випускник на университета, той успява да направи, обобщи и анализира наблюдения, които стават основа на бъдещата психологическа теория, представящи обяснение за неувереността и безпомощността на личността. Тези негови наблюдения били толкова фундаментални, че в края на краищата довели до възникването на стройна теория, детайлно обоснована и проверена в многобройни експерименти.
Благодарение на щастливо стечение на обстоятелства, Селигман се оказва в известната психологическа лаборатория на Пенсилванския университет. Ръководителят на лабораторията – Ричард Соломон по това време провежда серия експерименти с кучета, по схемата на класическия условен рефлекс на И.П.Павлов. Идеята на експеримента се състояла в доказване възможността за формиране на условен рефлекс за страх у кучето, под влияние на силен звук.
За целта, след всеки пуск на стимула „звук”, експериментаторите прилагали слаб по напрежение, но чувствителен по сила електрически ток. Предполагало се, че след известно време кучетата ще реагират на звука по същия начин, както реагирали на електрошока – ще напуснат, бягайки клетката си. Кучетата обаче не направили това. Те не предприемали дори елементарни действия, на които е способно всяко едно куче! Вместо да изскочат от клетката, кучетата лягали на пода и скимтели, не извършвали никакви опити да избегнат неприятностите!
Селигман предположил, че причината може да се състои в това, че хода на самия експеримент кучетата не са получавали физическа възможност да избегнат електрошока и в резултат – привиквали към неговата неизбежност. Така кучетата се научавали на нещо друго – безпомощност.
Селигман решава да използва павловската схема, за експериментално изучаване природата на безпомощността, да изследва причините за нейното възникване и по този начин да намери път за нейното преодоляване. Заедно с младият аспирант Стивън Майер, той разработва схема на експеримента, наречена триада, включваща участие на три групи животни.
Ето как самият Селигман описва схемата на този експеримент:
„…Първата група получава възможност да избегне болезненото въздействие. Посредством натиск с носа върху пусков панел, тази група можела да изключи захранващата електрическа система, предизвикваща шок. По този начин, тя била в състояние да контролира ситуацията и нейните реакции били от значение. Шоковото устройство при втората група било „обвързано” със системата на първата група. Тези кучета получавали също шок, както кучетата от първата група, но техните реакции не влияели върху резултата. Болезненото въздействие върху кучетата от втората група се прекратявали само тогава, когато кучетата от първата група натискали контролния панел. Третата група въобще не била подложена на шок.” [Селигман, 1977]
По този начин, двете групи кучета били подложени на действието на електрошок в равна интензивност, в еднаква степен и абсолютно едно и също време. Единственото различие се състояло в това, че едните можели лесно да прекратят неприятното въздействие, а другите имали възможност да се убедят в безрезултатността на своите опити да повлияят върху неприятностите. Спрямо третата група кучета не се прилагало никакво въздействие – тя била определена за контролна група. След подобен сеанс „тренировка”, всичките три групи били поставени в помещение с прегради, разделящи ги, но лесни за преодоляване, така че да могат да избягват ефекта на електрошока. Оказало се, че кучетата от първата група, които са имали възможност да контролират електрошока, са се възползвали сега от възможността да преодолеят преградите. Същото се наблюдавало и при контролната група. Кучетата от втората група обаче (тези, които не получили възможност за контрол на електрошока) жално скимтели, мятали се в клетките, а след това лягали на земята и привиквали да понасят токовите удари, които между впрочем били по-силни и по-силни.
От наблюдаваното Селигман прави извод, че безпомощността се предизвиква не сама по себе си от неприятни събития, а от опита за неконтролируемостта на тези събития. Живото същество става безпомощно, ако то привикне към това, че от неговите активни действия нищо не зависи, че неприятностите произхождат сами от себе си и върху тях не може да се въздейства. Първите експерименти на Селигман получават широка известност в солидни психологически печатни издания.
Развитие на теорията: с хората се случва същото …
Не е тайна, че вероятността за непосре3дствено прилагане резултатите, получени при животните, за обяснение особеностите на човека, поражда съмнения. Разбира се тези съмнения са възникнали и при Селигман и колегите му.
Доналд Хирото, млад американски психолог, през 1971г. се опитва да провери дали работи механизма, открит от Селигман при хората [Hiroto, 1974]. Хирото обмисля следващата схема на експеримента. Първоначално той предлага на три групи изследвани лица комбинация от бутони, при натискането на които стартира дразнещ звук. Първата група е получила възможност, да прекратява звука при набиране на определена комбинация. При втората група бутоните били просто изключени, т.е. те не получили възможност да преустановят дразнителя при никакви комбинации. Третата група не участвала въобще в първата част на експеримента.
След това изследваните лица били насочени към друга зала, в която се намирала специално оборудвана кутия. Изследваните лица трябвало да вкарат ръката си в тази кутия, наподобяваща чекмедже и когато докоснат долната час (дъното) на кутията, активизирали дразнещия звук. Ако изследваното лице докосне противоположната страна – звукът се прекратявал.
Експериментът на Хирото доказал две важни неща. Било е установено, че хората, имащи възможност да избегнат неприятният звук, са го изключвали и при втория етап на експеримента. Те много по-упорито и с много повече усилия търсели възможност да прекратят неприятните усещания. По същия начин постъпили и изследваните лица от третата група – тези, които не са взели участие при първия етап. При втората група лица, тези които при първия етап вече са преживели безпомощно състояние, пренесли модела си на безпомощно поведение в новата ситуация. Те дори не правели опит да изключат звука – просто седели и чакали да свърши опита.
Експериментът извежда две заключения:
а/ при хората съществува вече установен механизъм за възникване на безпомощност;
б/ състоянието на безпомощност с лекота се пренася (проявява) в различни ситуации.
Влиянието на безпомощността върху продължителността на човешкия живот
В тази насока интересни резултати постигат Е.Лангер и Д.Роден. Тя работили с хора на преклонна възраст в частна болница и имали възможност да повлияват върху живота на възрастните. Учените дават две почти еднакви инструкции на живеещите на два различни етажа. Различието се заключвало само по степента, в която възрастните хора можели с нещо да променят обкръжаващата ги действителност.
Ето каква била инструкцията, която позволявала право на избор: „На нас ни се иска да разберем повече неща за това, какво бихте могли да направите сами в нашата клиника. За закуска Вие можете да изберете или омлет, или бъркани яйца, но избора си следва да направите предишния ден вечерта. В сряда или четвъртък можете да посетите прожекции на филм, но за това следва да се запишете предварително. В градината Вие можете да изберете цветя за своята стая; можете да изберете каквото искате и да го отнесете в стаята си, но Вие ще сте длъжен (а) когато го поливате, да бъдете сам (а)”.
А ето и инструкцията, която лишавала изследваните лица от тази възможност за влияние, при реализиране идеята за обгрижване на старите хора: „На нас ни се иска да разберем повече за това, какво бихме могли да направим допълнително за Вас тук в нашата клиника. На закуска предлагаме омлет или бъркани яйца. В понеделник, сряда и петък ще предложим омлет, а бъркани яйца – в останалите дни. Прожекции на филм ще представим в сряда и четвъртък: в сряда – за тези, които са в левия коридор, а в четвъртък – за тези от десния. В градината отглеждаме цветя за вашите стаи. Сестрите ще се грижат за тях и ще ви поднасят за всеки един от вас красиви цветя.”
Посредством тези малки различия в инструкциите, една част от старите хора можели сами да се разпореждат със своя живот, а другите получавали същите блага, но без възможност да влияят върху тях.
След 18 месеца учените посетили отново дома и установили, прилагайки специална оценъчна скала, че хората от групата с право на избор са много по-активни и щастливи.
Те освен това наблюдавали, че от тази група са починали по-малък брой хора, отколкото другата. Този поразителен факт свидетелствал за това, че възможността за избор и контрол върху ситуациите е фактор, които влияе положително върху продължителността на живота, а безпомощността – обратно.
Какво е това „Заучена безпомощност”?
И така, Мартин Селигман определя безпомощността като състояние, възникващо в ситуации, които не можем да променим.
Ако това състояние и свързаните с него особености – мотивация и атрибуции, се пренасят и в други ситуации, то това значи, че е налице „заучена безпомощност”. Твърде големия брой от малки и дори незначими ситуации в обкръжаващия ни свят, са достатъчни за да бъде усвоена заучената безпомощност и тя да започне да живее собствен живот, като започне сама да управлява поведението ни.
Пример: На две групи изследвани лица било предложено да решат прости логически задачи, при които трябвало да наблюдават серия от картинки, намирайки в тях „излишния” елемент, следвайки определен принцип. В едната група получавала оценки „вярно” или „невярно” при правилен отговор (асинхронно), а в другата група (синхронно) получавали за правилен отговор оценка „вярно”, а за неправилен – „невярно”. В резултат в „синхронната” група количеството на правилните отговори бързо нараствало, а при „асинхронните” не се наблюдавала тази тенденция (не се увеличавал прогресивно броя на правилните отговори), като много от изследваните лица твърде бързо се отказвали от участие в експеримента. Ако екзаминаторите настоявали да продължат участието си, то впоследствие тези лица рязко започвали да увеличават броя на грешните отговори в сравнение преди декларацията си за нежелание да участват. Освен това тази категория започвала да търси все по-сложни решения дори тогава, когато отговорите били очевидни.
Натрупването на опит от последиците в неспособност за контрол при животните и при хората, закономерно довежда до песимизъм и депресия, до снижаване стремежа за предотвратяване на трудни ситуации или за активното им овладяване. Отговорни за възникването на това, не са само неприятните или болезнени преживявания, а по-скоро натрупаният опит в тяхната неконтролируемост. Именно това обяснява факта, че за относително позитивни последици, Селигман получава близки резултати. Интензивното поощрение, възникващо независимо от действията на изследваните лица, по същия начин, както и наказанието, води до загуба на инициатива и способности за конкурентна борба.
И така, безпомощността у хората възниква в резултат на неконтролируемостта и непредсказуемостта на събитията от външния свят. Още в ранното си детство и младенческа възраст, човек се учи да контролира събитията около него. Три обстоятелства могат да попречат на този процес:
а/ пълно отсъствие на последици (депривация);
б/ еднообразни последици;
в/ отсъствие на видима връзка между действията и последиците.
Отсъствие на последици
Ще разгледаме няколко примера.
Всички знаем какъв е живота на изоставените в детски домове деца – почти еднообразни дрехи, еднообразна храна, скучна библиотека, заети със своите дейности възпитатели и учители. Еднообразната среда се допълва от депривация в елементарното човешко общуване. В ограничения, затворен и изолиран свят постъпват твърде малко и незначими стимули, както и недостатъчно информация, за да може подрастващият млад човек, да се научи да свързва лошите и добрите постъпки с лошите и добрите последици. Децата не са в състояние да извличат поуки от собствения си опит. Разбира се различни постъпки, така или иначе има всякакви, но не винаги те са съпроводени с различия в последиците, особено по отношение на тяхната стойност като качество. По тази причина за младите хора, когато навършат определената възраст и трябва да напуснат домовете, е трудно да се каже, че те са социално адаптирани, приспособени към външния свят, оптимистични хора.
По аналогия с този „екстремален” пример, с лекота може да се открие и друга зона на потенциална безпомощност, например всеки днешен по-малък населен пункт, в който липсва поминък, хората страдат от безработица, училището се стреми да оцелее, младите хора са с ниски претенции и ограничени социални перспективи. Общото и за двата случая е бедната на последици и общуване среда, в която детето просто не е в състояние да съпостави различните свои поведения с различните реакции на обкръжението си. Такова разнообразие просто няма.
Пример: Жена в зряла възраст търси психологическа помощ. Нейният вече пораснал син (26г.) не желае да се занимава с каквото и да било. Семейството е финансово и материално задоволено, всеки от съпрузите има свой бизнес. На сина нищо не се отказва. За да помогне на детето си, да „стъпи на крака”, бащата регистрира на него собствена фирма, която вече има печеливши резултати. Необходимо е само да се работи. Но синът не иска да знае за това! Той или престоявал през целия ден в къщи или излизал с колата си заедно с приятели. Като цяло той нямал интерес и не искал да има никакви сериозни занимания. По време на консултацията психологът предложил на семейството да променят някои неща в отношенията със сина – да променят последиците, които настъпват от неговите действия. Например, да отнемат автомобила на сина и да го предоставят на някой служител, който води активно делата на фирмата на сина и да му върнал автомобила, ако той се заеме с активна работа. Да бъде заплащано на сина в съответствие с часовете, които той прекарва в активна работа във фирмата. Ако управлението на фирмата не постигне нужните резултати, да я продадат. Началото на тези последици да стартират със спиране на финансовите постъпления към сина. Експериментът продължил два месеца. Синът коригирал поведението си, започнал да се занимава с дейността на фирмата и след една особено успешна сделка успял да закупи собствен автомобил, за да не зависи от родителите си.
Еднообразни последици
За да се избегнат песимизма и безпомощността, задължително трябва да има последици. И те следва да бъдат разнообразни. Всеки психолог, работещият в полицията или възпитателя в детски дом, може да сподели ужасни случаи, главни действащи лица на които са деца от т. нар. „благополучни” семейства. Оказва се, че тези „благополучни” деца извършват неочаквани асоциални постъпки почти толкова често, колкото децата от детските домове и интернати. Съвършено неочаквани и немотивирани бягства от семейството, агресивни действия, кражби, вандализъм. Действията, които на пръв поглед нямат разумно обяснение, лесно намират място в рамките на теорията за заучената безпомощност. Както е известно, един от стиловете на семейно възпитание е т. нар. стил „хиперопека”. Този стил е типичен за богатите семейства и често е свързан с еднотипни позитивни последици. Този стил е толкова опасен, колкото и другия стил „хиперконтрол”, следващ санкция след всяко нарушение. Опасността се заключва в еднотипността на последиците. Когато родителят („хиперконтролиращият”) не съумява да диференцира прецизно извършеното действие от детето и всеки път го санкционира с едно и също наказание, без да държи сметка за тежестта на деянието или когато родителят („хиперопекуна”) награждава (стимулира) детето си всеки път еднотипно и достатъчно богато, без да държи сметка за постижението.
Дете, което в отговор на различни (добри и лоши) поведения, получава съвършено еднакви (без значение дали са приятни или неприятни) последици, губи ориентация за управление на собствената си активност точно така, както и детето, което не получава абсолютно никаква обратна връзка, т.е. никакви последици.
Пример: Родители на дете момиченце в първи клас се търсят психологическа консултация. Съобщават, че детето започнало да посещава училище с голямо удоволствие и желание, всичко и харесвало, приятно и било. В определен момент обаче родителите забелязват, че интереса на дъщеря им стремително намалява, детето не желае да се занимава с уроци и проявява съпротива при отиване на училище. Детето коренно се променило. Родителите разбират, че в класа се е появил нов учител, който има по-високи критерии, поставя по-ниски оценки и изисква да се работи върху допуснатите грешки. Първоначално момиченцето изпълнявало задачите си, тъй като само установявало своите грешки и знаело как да ги поправи. Новият учител обаче, независимо от това, че детето проявявало старание, сътрудничело и участвало активно в работата, дори само откривало грешките си, продължавал да поставя по-ниски оценки. От негова гледна точка това било правилно – грешката си е грешка. Детето много се разстройвало от този факт. В един момент тя загубила смисъла сама да открива и сама да поправя грешките си. Стигнала до извода, че е по-добре да не се занимава с това – така или иначе оценката ще бъде ниска, точно такава, каквато е и на тези ученици, които не проявявали това старание. Така само за 2-3 дни мотивацията на момиченцето за учене изчезнала съвсем. За щастие родителите следвали съвета на психолога и успели да убедят учителя да стимулира дъщеря им, като чрез отношение и количествена оценка и покаже, че за нея последиците (оценката) могат да бъдат други, а не както на останалите. Детето започнало да възстановява интереса си към учебната дейност, но това ставало много бавно.
Това е още една форма на безпомощност, възникваща в резултат на еднообразни последици. Дете или възрастен, извършили съвършено различни – добри или лоши, правилни или неправилни действия, на които им е все едно, дали родителите му ще го защитят от неприятностите, се оказват в еднаква степен безпомощни, както и тези, които се натъкват на тотална критика, наказания, санкции за това, че е направил или не е направил определено действие, от което са настъпили неблагоприятни последици. Ако приближим тези резултати към реалния живот, то безпомощността възниква тогава, когато човек (детето), опитващ се да реши определен поведенчески проблем, не намира система (правила) в реакцията на обкръжаващите го по отношение на неговите действия и никой от това обкръжение не му помага да открие такава система от правила.
Асинхронност
Третата причина за безпомощност възниква тогава, когато между действието и последиците е изминало толкова много време (времева асинхронност), че е невъзможно да се свържат реакциите на обкръжението със собствените действия. Ако детето има постижение в училище и е получило висока оценка, то е безсмислено родителите реагират на това действие след 1-2 седмици, когато е рождения му ден. Ако служителят е закъснял за работа в понеделник, а в сряда не е изпълнил трудова задача, то е пагубно в края на месеца той да бъде санкциониран. Със сигурност този служите ще протестира пред ръководителя си, защото не би направил връзка между действията и последиците. Ако на ангажирания в т. нар. „трудова заетост по програми” бъде дадено определеното възнаграждение в края на месеца, тъй като просто парите са дадени целево, а той не е изпълнил задачите си, то следващият път този „безработен” отново не би изпълнил задачите си. В такива случаи на времеви отрязъци заплатата (стимула) престава да се асоциира с резултатите от труда, а при ученика – критиката, с допуснатите грешки по време на домашните задачи.
Профилактика на безпомощността
Заучената безпомощност твърде лесно предупреждава, как именно да и се противодейства: родителите например трябва да осигурят и да покажат на детето възможностите за контрол над външната среда; те следва да му предоставят синхронна и разнообразна обратна връзка – различна по количество и качество, в зависимост от различните постъпки. Същото се изисква и от ръководителите, ако те искат да имат инициативни и компетентни (а не безпомощни) сътрудници.
Ето една матрица от основните принципи на поведение, които помагат за избягване на безпомощността и представляват своеобразни препоръки за профилактика. Тези принципи многократно са прилагани при тренинги с родители и са абсолютно безопасни. Те не могат да навредят на детето, но биха могли лесно да променят автоматизираното поведение на родителите, а впоследствие и да облекчат взаимодействието им с другите хора.
Правила за профилактика на заучената безпомощност
(1) Винаги трябва да има последствия
Ако животът се превърне в еднообразен и скучен, то на кого е необходим такъв? Информирайте се и запознайте след това партньора си с разнообразието на реалността, покажете му, че именно той (тя) може да живее и по друг начин. Обикновено хората живеят в опаковки (кутии, чекмеджета), следвайки едни и същи модели на поведение (реакции) спрямо обкръжаващия ги свят. Още по-интересен е факта, че количеството на тези модели за реагиране (справяне) с твърде ограничени. При това, колкото човек е по-ригиден, по-стереотипен, по-тесногръд, по-тревожен и несигурен, толкова по-малък е броя на моделите му за реакция, а от там и толкова по-голяма е вероятността той да даде неадекватен отговор на разнообразните външни стимули. По тази причина е добре да се съсредоточите не толкова върху постъпката (което човек и без това прави), а върху последиците. Не толкова обкръжаващата среда, а самите вие създавайте последици. Много често средата (обществото) е създала общоприети модели на последици и човек без да се замисля ги следва сляпо, без да ги променя, без да им влияе или просто недопуска. Този дефицит следва да бъде компенсиран, да бъде направен адекватен и разнообразен. Колкото по-прецизни и приспособени са последиците към постъпката, толкова повече човек разбира, че може да влияе върху сигналите, постъпващи от външния свят. С нарастването на убеждението у детето (схващане, базисно убеждение), че би могло и е в правото си да управлява последиците, толкова повече расте неговата инициативност, разширява се свободата на мисленето му, става по-себеуверен, себеутвърждаващ се (асертивен) и е в състояние да преодолее ситуации на безпомощност.
(2) Последиците трябва да бъдат разнообразни
В отговор на различното поведение на вашето дете, вашите сътрудници или съпруг (съпруга), вие бихте могли да се държите (реагирате) по различен начин. Вие се ядосвате, ако той (тя) е направил нещо неправилно, радвате се, ако постъпките на партньора ви са приятни – и вие проявявате своята радост или раздразнение с цялото разнообразие на емоционалната палитра, стремейки се да укажете точно с какви именно чувства се свързва поведението (постъпката) на детето, съпруга или сътрудника. Именно това е обратната връзка, която очаква и приема другия. Към емоцията си вие следва да добавите вербални и невербални сигнали, с които да завършите картината на последиците. Не ограничавайте своите емоционални реакции и говорете за своите чувства. Разширете „списъка от наказания” и „списъка от поощрения” и се старайте да постигнете баланс между добрите и лошите последици с баланса между правилните и неправилните действия.
(3) Последиците трябва да бъдат разнообразни
Не отлагайте реакцията си, действайте в момента и то разнообразно. Това е особено важно в случай на екстремално поведение, необичайно лошо или изключително приятно. Не забравяйте, че хората изпитват потребност да бъдат похвалени (погалвани) – не отлагайте удовлетворяването на тази нужда за бъдеще. Същото правило се отнася и при реакции на неправилни постъпки. Много по-често в тази област хората се въздържат от реакция. Много по-чести са случаите, при които човек подложен на унижение, отбягва да покаже реакцията си в момента. Този стил на справяне, например чрез бягство (отлагане, премълчаване) първо, донася още по-отрицателни преживявания за вас и второ, другият получава неадекватна последица (сигнал за обратна връзка).
(4) Случайните реакции са по-добри от постоянните (рутинните)
Ясно е, че е твърде неуместно и неловко, да се правят опити за постоянно съпровождане на своите реакции с всяко обикновено поведение на партньора. Това не е и нужно. Множество специално организирани изследвания показват, че несистематичните и случайни последици действат по-добре, отколкото постоянните и добре познати. Най-добре е партньора да бъде оставен сам да забележи последиците, без ваша помощ. Оказвайте му подкрепа само епизодично.
На тези принципи се основава и консултирането в ситуация на заучена безпомощност. Стадият на диагностицирането е насочен към проверка на съществуващите причини, довели до формирането на заучена безпомощност, а стадия на психологическото въздействие – към нейното отстраняване.
Източник: http://kunchev.blog.bg