Химическа симфония

         Ако някога сте слушали симфония или друго хубаво музикално произведение, знаете,че всеки музикант играе важна роля за цялостното артистично представяне. Ако който и да е от музикантите свири в дисонанс с останалите, музиката се съсипва. Пълноценната сексуална връзка много наподобява на добре дирижирана симфония, отчитайки обединените усилия на много хормони и химикали, които се освобождават при различните етапи на любовните взаимоотношения. Цялото ви сексуално преживяване може да бъде съсипано, ако, в сравнение с всички останали, някой хормон или химикал в мозъка не е балансиран правилно /наличие на свръхпроизводство или недостиг на такова/.

          Нека изследваме най-важните химикали, влияещи върху началните етапи на любовта: привличане, влюбване, обвързване и раздяла.    

1. Привличането – стремеж към сексуално удовлетворение – се движи главно от мъжките и женски хормони тестостерон и естроген, от химикала азотен оксид и донякъде от химикали, наречени феромони.
2.     Влюбването – бурната, страстна любов – се характеризира с върховно щастие, когато нещата вървят добре и с мрачни чувства, когато не е така; с натрапчиво мислене и с копнеж по новата любов. То се контролира от коктейл невротрансмитери, включващи епинефрин, норепинефрин, допамин, серотонин и фенилетиламин /ФЕА/
3.  Обвързването – чувството за близос, споделената радост, стабилност и спокойствие, което изпитваме с потенциален дългосрочен партньор – се създава от хормоните окситоцин и вазопресин.
4.  Раздялата, загубата на любов заради скъсване или смърт, често води до недостиг на серотонин и ендорфини.

Какво се случва в мозъка, когато сме сексуално привлечени от някой нов човек? Мозъкът ни е програмиран за привличане. Това е една от най-силните реакции на удоволствие в историята на нашия вид. Мозъкът ни е химическа фабрика, която търси любовта. Привличането активира елементите на възбуда, които се крият у всеки един от нас.

           Петдесет процента от мозъка обработва видяното, затова начинът, по който хората изглеждат,  движат се, усмихват се и това как изглеждат очите им, е от изключително значение за процеса на привличане. Майката природа и направила много силна отвара,  когато е създала сместа от химикали, влияещи върху влюбването. Тя си знае работата, защото ако го нямаше този принудителен изблик на химикали, инхибиторните центрове в мозъка, които ни предупреждават за потенциалната опасност от сърдечни болки, щяха да се наложат и хората никога нямаше да се събират, съвкупяват и размножават. Етапът на влюбването се описва понякога като „състояние на зависимост“, или наподобяващо „интоксикация“. Хората в тази фаза са склонни да жертват своя сън, да будуват часове наред, разговаряйки с любимия човек по телефона, ежедневно да изпращат дълги имейли и се държат по нетипичен за тях начин.

           Онези от нас, които са изпитали прекрасното усещане да се влюбиш и да си запленен от някого, знаят също, че това изключително поглъщащо и подобно на транс блаженство не трае вечно. Ние или развиваме по-дълбока любов и обвързаност, или вземаме решението да съсаме и да се разделим. Невролози са стигнали до извода, че след период от между шест месеца и две години мозъкът намалява реакцията си и производството на стимулиращите химикали, както и нивата на невротрансмитери, като ФЕА, започва да спада. Присъщата за тялото ни мъдрост го кара да намали темпото, защото това състояние на налудничава страст не може да продължи вечно, иначе в крайна сметка хората биха капнали от изтощение.

           Какво се случва в мозъка, когато изгубите любим човек? Защо ни боли, защо копнеем за другия човек и дори сме обсебени от него? Когато обичаме някого, той започва да живее в емоционалните или лимбични центрове на мозъка ни. Той/тя всъщност окупира пътеките на нервните ни клетки и физически живее в невроните и синапсите на мозъка. Когато загубим някого заради смърт, развод, преместване или раздяла, мозъкът ни се обърква и дезориентира. Тъй като човекът живее в невронните свръзки, ние очакваме да го видим, чуем, усетим и докоснем. Когато не можем да го прегърнем или говорим с него както обикновено, центровете в мозъка, където той живее, полудяват да го търсят. Хиперактивността в лимбичния мозък води до депресия и ниски нива на серотонин, поради което имаме проблеми със съня, чувстваме се обсебени, губим апетит, изпитваме желание да се усамотим и губим радостта от живота. Стига се до недостиг на ендорфини, които регулират пътеките на болка и удоволствие в мозъка, ето защо при раздяла изпитваме усещането за физическа болка.