Незнайното нещо

–         Оставаш ли в лудостта или се връщаш при другите?
–         Оставам.
Разказват, че така завършила историята на един Търсещ човек. Дали там – в лудостта, е намерил това, което е търсил, не разбрах.
Разказват, че този, който търси нещо, не винаги иска да е Търсещ, понякога – му дотяга, и той спира на пауза…
И също така, казват, че който търси – намира. Не е задължително да знае какво точно търси. Просто търси нещо, нещо, което не може да бъде назовано, защото не се знае какво е.
Разказват, че това, Незнайното нещо, е толкова тягостно, щото не може да бъде назовано, а не може, защото от неговата тъмна, неясна и зловеща природа – всички думи побягнали. И така, то си останало яростно, мрачно и потиснато, щото не му се полагало понятие.
 
Това е приказка за човека, който търсил название за Незнайното нещо…
 
Имало едно време един напълно нормален човек. Съвсем си бил наред човекът, защото другите го възприемали според собствените си нужди. Никой не знаел, че в него расте едно Незнайно нещо, което предявява претенции за отделна идентичност. Всъщност, самият човек също не знаел за него, защото му било по рождение… За първи път се усъмнил, че То е различно от него, че То не е Той след няколко поредни, неуспешни опита да намери близък човек, човек, пред когото да свали… гарда си. Но веднага, щом го свалял, Незнайното нещо се разгневявало и другите – побягвали.
–         Какво си Ти? – обърнал се отчаяно човекът към Незнайното нещо.
–         Не знам, думите не са моя територия… И начало, и край съм, и алфата, и омегата, и не само… Ти кажи какво съм, вече толкова години живеем заедно. – отговорило То.
–         Ти си…
–         Не, не съм – отгатнало продължението Незнайното нещо. Имам клаустрофобия от диагнози. По-широко понятие съм. – и въздъхнало тъжно. Ама толкова тъжно, че на човека му домъчняло за Него. Чак сега Той видял, че Незнайното нещо не е гневно, а много тъжно и меланхолично.
–         Назови ме, толкова искам да си имам понятие – помолило се Незнайното нещо. А като ме назовеш, може и да ме обикнеш… А щом ме обикнеш – за теб не ще бъда вече бреме…
–         Помощ! – извикал човекът към другите, осъзнавайки ограничения си речников фонд, с който боравел…
И го прибрали в лудницата. Там искал да дочака края си…
– Уф! – въздъхнало още по-тъжно Незнайното нещо. Хората умират – от нетърпение.
Автор: Златка Колева