„Ключовите разговори“

„Искаме да изясним отношения или обсъдим проблеми – служебни и лични. В този случай се налага да проведем важен, ключов разговор.

Но не успяваме докрай да кажем мнението си, да отстоим позицията си, да обявим очакванията си и да разберем чуждите; да изясним взаимоотношенията. Нещо от изреченото от другия ни засяга и се свиваме в себе си. Или пък прекалено напористо държим на позицията си и настояваме, че това, което предлагаме е по-доброто решение. Много неща могат да се объркат в един важен разговор … .

Всеки път си обещаваме, че спокойно, ясно и категорично ще представим своите желания и мнения. Ще отстояваме себе си, ще се владеем и няма да се поддаваме на чуждите негативни емоции. Но това така и не се случва.

Първата важна стъпка е вътрешно да се подготвим за разговора:

1. Как да започнем? Да се съсредоточим върху това, което наистина желаем: за себе си, за другите, какви взаимоотношения искаме да имаме с близки, приятели, служебни?

2. Да сме наясно с причините, заради които ще провеждаме разговор – проблеми, които искаме да обсъдим и разрешим; гледни точки, които искаме да изясним.

3. Да разпознаем и кога даден разговор става ключов – обикновено има емоционални и физически признаци – притеснение, уплаха, гняв, свиване на стомаха, изпотяване на ръцете, кръвта се качва рязко в главата.

След като сме наясно какво искаме, започваме разговора. Но в даден момент усещаме, че емоциите в нас надделяват и рискуваме всичко да потъне в дребни пререкания, заяждания и обиди и да не стигнем до същината на проблема. Добре е да спрем и да си напомним причините за разговора ни.

Навлизайки в него е важно да следим не само своето, но и настроението на събеседника – позата, жестовете и изражението на лицето. Дали се чувства спокоен или напрегнат, ядосан, или проявява безразличие. Когато ние или събеседникът се почувстваме застрашени, забравяме за какво водим разговора и се фокусираме върху заливащите ни емоции или блокираме. Изразява се в оттегляне от разговора и мълчание или отбягване на наболелите проблеми чрез вторачване в дребни детайли, или преминаваме в словесна атака – омаловажаване на казаното от другия, слагане на етикети, обиди.

Важно е да наблюдаваме себе си и събеседника и да улавяме навреме тези моменти. Да проследим кога другия се съпротивлява срещу нас. Да видим каква е позата ни, тонът на гласа, жестовете. Склонни ли сме към дълги монолози?

Можем да успокоим обстановката с жест, думи, да се извиним, ако трябва. Да оставим и другия да се изкаже. Да се опитаме чрез задаване на въпроси да разберем причините за словесната атака или затваряне в себе си. Да открием обща точка в разговора и да си припомним какво искаме за себе си, за другия, за отношенията ни.

Важно е да не действаме или/или – „ще ти кажа нещо неприятно, ще те обидя дори, ама иначе ще бъда неискрен!” („избора на новобранеца”, както казват авторите). Да съчетаем честност и добронамереност в изказванията си.

Когато става въпрос за наши ценности и убеждения, в които вярваме искрено, е трудно, защото противоположното мнение удря право върху тях. Но за да ги изразим ясно и да ни повярват, е добре да се овладеем и с разумни доводи да представим своите мнения и убеждения.

Затова е необходимо да разберем пътя си на действие. Проследяваме обратно стъпките, по които вървим – от последното, (действието), през емоциите, до първото – версията, която обслужваме. Каква е тя за случващото се и за казаното от другите, което предизвиква емоциите ни. Да се върнем към фактите! Така стъпка по стъпка обмисляме поведението си, осъзнаваме чувствата и анализираме версията си. Обикновено версиите отговарят на ролята, която сме заели:

1.На жертвата – невинният потърпевш, който е добър и праведен, а другите казват и правят лошите неща и той страда. Тук обратният път е да си зададем въпроса дали се преструваме, че не виждаме своята роля в проблема.

2. Втората версия е тази за злодея – очерняме с най-плътни краски хората и ги превръщаме в коварни злодеи. Версията „ти/той,тя са виновни за всичко”. Обратният път е да си зададем въпроса „Защо един разумен, разбран и добронамерен човек би направил това?” Целта не е да търсим оправдание за постъпките на другия. А да се обърнем към собствените си мисли и чувства (защо се чувстваме така от чуждите думи и реакции) и да допуснем различни причини за поведението на другия.

3. Третата версия е на безпомощния – убеждаваме другите и най-вече себе си, че сме безсилни да направим нещо, което да подобри ситуацията и отношенията. Тук може да се върнем към първоначалния си мотив: „Какво искам за себе си, за другите и за взаимоотношенията ни?” и да се запитаме какво да направим, за да осъществим тези желания.

Изследваме и пътя на другия, като искрено и търпеливо го изслушваме и отразяваме неговите чувства. Когато казва едно, а с изражението и позата си изразява друго, питаме как се чувства и описваме какво виждаме – спокойно и овладяно, показвайки загриженост.

Друг начин е да перифразираме – накратко да преразкажем чутото, за да видим дали правилно сме разбрали другата гледна точка. Както и да подскажем – ако другият още се колебае да е докрай искрен, предполагаме какви мисли и чувства евентуално изпитва и сверяваме версията си със събеседника.

За да кажем докрай това, което желаем, е важно да вярваме, че заслужаваме да бъдем чути. В същото време да зачитаме и чуждата позиция и да знаем, че мнението и на другите е ценно. Да излагаме фактите, да сме откровени, може и да даваме негативна обратна връзка за другия, но да следим да не обиждаме. Поднасяме  своята версия, не като я налагаме, а като споделяме: „Според мен … „, „Питам се ….”.

Необходимо е да насърчаваме различните мнения. Особено в група, когато се обсъжда важна тема. Да предразположим хората да споделят различни от нашите възгледи: „Някой вижда ли нещата по различен начин? Наистина бих искал да чуя и друго мнение!”. Понякога хората се притесняват да се изкажат, за да не ги отхвърлят, обидят, да не се почустват глупаво. В този случай, авторите препоръчват да поставим под въпрос собственото си виждане: „Може да не съм прав! А ако истината е противоположна на това, което мисля?!”.

Ключовият разговор приключва с вземане на решение. Как се вземат решенията?

В личен план, чрез обсъждане съгласуване на различните мнения и намиране на обща цел.

В служебен: чрез заповед, еднолично; чрез консултиране – изслушване на различни мнения, но решението отново е еднолично; чрез гласуване или консенсус – всички присъстващи вземат решението и полагат усилия да го осъществят.

Може да знаем как се провежда ключов разговор, но когато започнем такъв, нещата пак да се объркат. Защото са намесени емоции, „филмите” в главите ни, относно събития и отношения, чувства. Нужна е практика за успешно провеждане на ключови разговори. Упражнявайте се…“

Източник: „Ключовите разговори: За успешна комуникация, когато залозите са високи“

Кери Патерсън, Джоузеф Грени, Рон Макмилън, Ал Суицлър

Публикувано в Uncategorized | Коментарите са изключени за „Ключовите разговори“

Обучение на детето – приемане на способи за изразяване на гнева и отреагиране на негативни ситуации

4 Стадия за отреагиране на гнева според В.Оклендер

Първи стадий – „предоставяне на децата на практически приемливи методи за
изразяване на гнева по безопасен начин във външен план“.
Втори стадий – „помощ на децата за достигане реално възприятие на чувството за гняв и подпомагане за емоционално отреагиране на този гняв (и ситуацията като цяло) „тук и сега“. В този случай е добре да бъде нарисуван гневът със цветове или да бъде моделиран с пластилин – зрително обозначаване на своя гняв. Много често при децата образът на техния гняв се отъждествява с насилника, с тези обекти, към които непосредствено е адресиран гневът.
Трети стадий – „предоставяне на възможност за пряк вербален контакт с чувството за
гняв: „нека да кажат всичко, което им е нужно да кажат и за когото трябва“ (В.Оклендер,
1997). Обикновено след подобна вербална експлозия (понякога те крещят и плачат) настъпва трансформация в зрителния образ на гнева в позитивна посока; децата стават по-спокойни и открити в по-нататъшната работа.
Четвърти стадий – „обсъждане с децата какво ги кара да се гневят, в какви ситуации
най-често се случва това, как самите те разбират това и как се държат по това време“
(В.Оклендер, 1997). Важно е детето да се научи да осъзнава и разбира своя гняв и
впоследствие да се научи да оценява ситуациите, за да може да направи избор между
откритата (асоциална) проява на гнева и проява във форма, която е приемлива в
социално отношение.
Задачата на родителят или психолога в стадия на отреагиране на гнева се състои в оказване помощ на детето в посока освобождаване на неговите истински преживявания (болка, обида), които често се крият зад външното проявление на гнева. Освен това е
необходима помощ за да може детето да промени възприятието си към ситуацията в
нейната цялост – от травмираща и негативна към изцяло позитивна.

Упражнение 1

ПЛАСТИЧНО ИЗОБРАЖЕНИЕ НА ГНЕВА, ОТРЕАГИРАНЕ НА
ГНЕВА ЧРЕЗ ДВИЖЕНИЕ (може да се изпълни групово и индивидуално)
1.Помолете детето да стане и да заеме произволна поза (или да седне). След това го
помолете да помисли за такава ситуация (или човек), която предизвиква в него най-силно чувство на гняв.
2.Помолете го да се съсредоточи върху своите усещания и да обърне внимание в кои
части на тялото ги усеща най-силно.
3.След това го помолете да стане (ако е било седнало) и да започне да извършва
движения по такъв начин, че максимално да даде воля и да изрази чувствата си (негативните си усещания), които изпитва. При това, подбудителният импулс за движенията трябва да произлиза от онази част на тялото, където негативните чувства (усещания) са били най-силни. При това не е нужно да контролира движенията си, важно е да изрази чувствата си.
4.Обсъдете упражнението:
-леко ли му е било по време на изпълнението;
-в кое е срещнало затруднение;
-какво е почувствало по време на изпълнението на упражнението;
-променило ли се е състоянието му след изпълнението на упражнението.

Упражнение 2

РИСУВАНЕ НА СОБСТВЕНИЯ ГНЯВ (моделиране с пластилин
или глина – изпълнява се индивидуално).
За изпълнение на упражнението са необходими лист хартия за рисуване, цветни
моливи, флумастери (пластилин, глина).
1.Помолете детето да помисли за такава ситуация (човек), която предизвиква в него
чувство на гняв, агресия.
2.Помолете детето да забележи в кои части на тялото то усеща най-силно своя гняв.
Обсъдете това с детето.
3.Когато детето започне да разказва за своите усещания, попитайте го: „На какво
прилича твоя гняв?“, „Можеш ли да го изобразиш във вид на рисунка или да го моделираш във фигурка с пластилин?“
Обикновено децата с желание откликват на рисунката. Често чувството на гняв се
асоциира с огнена лава, избухнал вулкан, черен ураган, дракон, разярен тигър, пантера или с конкретния агресор, който е предизвикал най-силни негативни чувства.
4.Важно е да се обсъди с детето рисунката, проявявайки към него искрен интерес и да
се отбележи:
-какво е нарисувал;
-какво е чувствало детето когато е рисувало своя гняв;
-може ли да поговори от името на рисунката (за откриване скрити мотиви и
преживявания).
-променило ли се е неговото състояние, когато напълно е довършило рисунката.
5.По-нататък може да попитате, какво иска да направи с тази рисунка.
Някои деца крият рисунката, други плачат или я захвърлят – всяко постъпва различно,
но повечето от тях отбелязват, че „тяхната рисунка сякаш е станала друга“ (като правило се променят цветовете, размера, а понякога и самото съдържание в позитивна посока. В този случай е добре да се помоли детето, да изобрази новия променен вариант и да се направи ново обсъждане (например, огънят от дадена рисунка се е превърнал в
цвете):
-какво чувствало, когато е рисувало втория път;
-да се попита би ли желало да говори от името на новата рисунка;
-какво се е променило в неговото състояние сега.
6.Често в хода на рисуването (моделирането) на своя гняв (ярост, агресия), детето
прави изказвания (коментари) за всичко, което то мисли по повод всяка ситуация и всеки агресор. Не е нужно да се прекъсва, защото колкото по-пълно детето се изрази, толкова повече това ще способства за промяна на образа в позитивна посока, а следователно, позитивно ще се промени състоянието му като цяло (И. Фурманов, 1997)

Публикувано в Uncategorized | Коментарите са изключени за Обучение на детето – приемане на способи за изразяване на гнева и отреагиране на негативни ситуации

„ПОЗНАЙ СЕБЕ СИ“

  Надписът “Познай себе си!“ е посрещал влизащите поклонници в храма на Аполон в Делфи. Този факт сам по себе си вече е удивителен и тласка нашето съзнание към размисъл. . . Още повече, че освен да изследва обкръжаващия го свят,човек винаги е имал нужда да търси и отговор на въпросите “Кой съм аз?“ и “Какво и как мога да постигна?”. Затова и основната цел на така нареченото от много мислители “обръщане към себе си“ е самоусъвършенстването. Това обръщане на човек към своята същност на разумно същество, бива два вида:

 – Пасивен самоанализ: най-често при древните учени, духовници и мъдреци. Този тип мислители почти винаги са търсили идеалната истина за човешкия разум и къде се намира пределът на възможностите му.

–  Активен самоанализ: намираме го най-често при хората с определена обществена активност (пълководци, владетели).  Легендарният философ и стратег Гуей Гуджъ, (династия Чжоу,ХІ – VІІІ в. пр.н.е.) пише следното: “Желаещият да знае започва от себе си и едва след като опознае себе си, може да опознае другите…”         Източните философи и духовни учители на общностите са знаели и вярвали, че не знанията и навиците са ключ към успеха, а самият човек. Това е породило и техния основен религиозен и философски мотив да проповядват като култ самоизучаването на личността. На особена почит е било активното самоусъвършенстване чрез обръщане към своята вътрешна природа. Този, който е “познал себе си“, придобива увереност в своите постъпки. Той ще бъде успешен владетел, военоначалник или духовен учител. “Който не е сигурен в себе си, толкова по-малко ще се доверява на другите, а сам няма да може да свърши каквото и да е” – учат древните китайски философи.

Конфуций пръв “открива“ у човека “същинското човешко начало, което се състои в присъщия стремеж към нравствено усъвършенстване“ и което се отразява в човешката култура. В човека стихийно се проявяват користни желания и свързаните с тях отрицателни чувства. Но с последните                        всеки е способен да се справи сам, ако “непрекъснато очиства сърцето си, както всеки ден почиства огледалото от прах“. Затова –  твърдят философите – човек трябва непрекъснато да се самовглъбява и самоизучава! Вътре в него винаги съществува единство между силата и добродетелта “. Мъдрецът Лао Дзъ ( VІ в.пр.Хр. ) обосновава по следния

начин необходимостта от самопознание: “Който познава другите е разумен, а който познава себе си е прозорлив!” С това може да разберем поведението на така наречените мъдреци в ранните общества, които са били предимно пасивни съзерцатели на живота около тях и едновременно с това -оракули, съчетавайки у себе си знания, спокойна разумност и житейска прозорливост.

“ Само ако си мъдър, можеш да опознаеш както себе си, така и другите “–  учат източните философи. Но да си мъдър означава просто да правиш всичко навреме и по такъв начин, че да не издаваш своето присъствие, колкото и странно да звучи това за нас. За да се постигне такова поведение не са нужни особени знания, а само доверие към живота. Истински господар на живота е способен да бъде само онзи, който не се стреми да повелява на живота, като се опитва да го приведе в съответствие със собствените си ограничени представи за него. Казано по друг начин – за да станеш господар на живота просто трябва да позволиш на живота да бъде! Случаят, вярват източните мъдреци, е среща на човека със съдбата му по време на неговия жизнен път и представлява миг, в който се решава дали човекът става победител или победен. Те не са фаталисти. За тях  “Пътят” ( “ Дао”-то ) на човека не му е даден от небето, а се определя от самата природа на човека. Дали това Дао е добро или лошо, зависи от самия него. Затова, можеш да влияеш върху своята съдба, като опознаваш себе си. Правилният подход към самоопознаването, според източните философи, се състои в това, че “ Животът не е добър или лош! Той преди всичко останало е ПОДРОБЕН.” Ако човек не се научи на спокойна и хладнокръвна наблюдателност, няма нито да може да се радва на живота около него, нито да познае сам себе си, като част от природата. Това проличава в особеното внимание на азиатските народи към вътрешната същност на нещата, към най-малките нюанси на жизнения опит, в умението да се задоволяват с малкото и намирането на радост в на пръв поглед несъществените неща в живота. Може би тук е причината през вековете у източните общества да се развие необикновено тънък вкус към естетизация на всички моменти от сетивното възприятие на подробностите от ежедневието ни, да се цени всеки материал, цвят, жест или постъпка и да обичат живота във всички негови проявления. Според китайската философия мъдрият превръща околния свят в “обект“ на мисълта. Мъдрецът просто следва потока на превъплъщенията и метаморфозите в природата, като изучава събитията в тяхната същност.

Публикувано в Uncategorized | Коментарите са изключени за „ПОЗНАЙ СЕБЕ СИ“

Комуникация – въпроси, размисли и страсти…

Трудностите в комуникацията са заложени, всички тези проблеми, дори в малките групи, като семейство и приятели имаме своите предубеждения.

 Защо е така?

 Има няколко причини за трудностите: неразбиране, страх и отвращение.

Първо неразбирането е най-големия проблем. Това е, когато двама души не се разбират един друг и заради това не могат да осъществят контакт.

Как да се сближим, как да открием правилен модел на общуване?

Необходимо е първо да помолим засегнатите да си представят бъдещото състояние, когато те се разбират един друг, когато са свързани един с друг, когато възниква общо поле, понятийно, логическо, чувствено и да започнат да се стремят към това, да допуснат сякаш те вече действително са се усетили в това поле, а след това да видят доколко това бъдеще е различно от това, което е в момента.

Какво трябва да направим, за да стигнем до него?

Ние, трябва постепенно да включваме днешното състояние противоречащо на това бъдещо състояние и да видим как все пак можем, заради това бъдеще, на което и ние и двамата сме съгласни да се сближим. Човек още в началото трябва да опише това бъдеще да го иска и когато и двамата гледат към бъдещето, тогава те трябва да разберат заради какво са длъжни да пожертват нещо, за да стигнат до какво…

Неразбирането на формалните и неформалните правила, във всяка група – семейство, колектив и т.н води до недоразумения. Съществуват множество от правила те се явяват едни от факторите, които определят, кое е мое, кое е чуждо… От птичи поглед виждаме, че хората идват от различни групи, семейна, колектив, приятелска и т.н,  хора са образували някаква група или са част от нея, към тях се присъединява още някой или се създава съвсем нова.

Към всички групи, които принадлежим вече съществуват норми, какво да се прави, за какво може да се говори за какво не. Например, понякога в групата /визирам семейството, като най-малката клетка на обществото/ не е прието човек да изтъква предимствата си или недостатъците се преекспонират, не говорим за това или обратно непрекъснато говорим за тях и т.н  Когато става дума за интегралното възпитание се образува група с дадени правила, но ако се създава нова група, например семейство или се присъединява нов член той не знае за тях, тези правила са изградени в групата /семейството например/, от която идваме, колектива, в който сме работили, приятелите, с които сме установили взаимоотношения, амалгама от неписани правила, и по някакъв начин трябва да обясним за това, на човека, който искаме да бъде част от живота ни, за да не се нараняваме един друг, няма значение колко динамично процеса се развива, близките и далечните връзки стават много болезнени.

Най-добре ще е, ако групата започне да говори всичко това по-между си и да си създаде свои правила, да кажем, че такива правила при тях предварително няма, но те да кажат какво значат за всеки един член на групата до достигането на НАШАТА обща цел. За постигане на такова или друго състояние необходимо ли е това за нас, не е ли необходимо, трябва ли ни, защо, как, в какъв ред трябва да се следват тези промени в нашето състояние в нашето общуване.

Нужно е хората тези правила по някакъв начин да ги създават, това не е, като в армията, идваш и има някакви правила.

 Хората сами трябва да ги създават, когато им се струва, че това е нещо естествено, необходимо, че наистина идва от основите в природата. Въпреки, че правилата не са измислени, те вече съществуват, взети са от природата на вътрешния и външния свят. От тези състояния, в които сме сега до тези, които искаме да стигнем. Понякога е трудно, не можем да си го представим, защото всеки е свикнал с определени и често различни форми на общуване, някакви шеги например може да предизвикат пълно отвращение в някой, в друг да са нормални.

 Как в такива обстоятелства да създадем или да съхраним група, по какви признаци?…

Праговите на развитие и себепознанието са важни признаци за обединение на позиции и гледане в обща посока, става въпрос за духовното развитие и обединение, външните признаци, страховете, правилното им изразяване все фактори, които не биха били от такова значение, ако погледнем по-далече… Страха идва от там, че човек се страхува да бъде отхвърлен, подигран, наранен. Проблема е обикновеният човешки егоизъм, когато той иска да изглежда прав, правилен, развит, значим в нещо, доброжелателен, правилно настроен, тогава човек се бои, че  ще го използват, отхвърлят, наранят.  Ако хората са предопредени, че това ще настъпи и работят заедно, за разкриването на задачите пред тях, които да се решат спокойно, те ще ги решават по съвсем друг начин, не със земните въпроси за разрешаването им, а с духовните.

Проблемът с отвръщението, към дума, хигиена, кое как изглежда може да бъде разрешен с чистотата на мисли, чувства и поведение, което не е лесно, но ако имаме естествен стремеж, става с лекота.  Да трудно е, но човек често попада в подобна ситуация в различни групи, но отговорност на всеки човек е другия до нас да се чувства комфортно редом до нас с атмосферата и средата, която създаваме около нас…

Това са външни прегради, но вътрешните комуникативни прегради, са много по сериозни. Никой на никой не може да свърши вътрешната работа. Например, човек не иска да общува с някого, защото той не приема нещо от биографията или предишния начин на живот, модели и привички.

 Един от начините за справяне е, да не се говори за това, няма нужда от излишен фокус върху събития и фактори от живота ни, които не могат да се променят, по причина, че са в миналото, а миналото не се връща, приоритетът тук е върху момента СЕГА, от тази позиция, да приемем, че ти си човек и аз съм човек и по волята на природата да стигнем до обединение и никакви предварителни условия при нас да няма.  Ние сме напълно равнопоставени отделни човешки личности. Различията ни са естествен процес, а по закона на природата ние трябва да започнем да се обединяваме. Законът на природата не се състои, в това, че  ние трябва да се доближаваме само до подобни на себе си. Често е нужно и необходимо да се свързваме с различията си, през опита си.

 Грешките са част от процеса и живота става по труден, когато ги избягваме, защото се пазим от тях, но те са храната за растежа ни. Творим, създаваме среда от това, импровизираме, докато станем готови да се подкрепяме един друг, създаваме среда, която ни подкрепя и растем заедно в това. Растежа не е без болка, учени сме да изискваме от себе си прекалено рано, прекалено много, учени сме само на правилните неща, никой не ни е питал как мислим, рядко се е случвало в училище или у дома.  Готовите заучени ефектни фрази и мисли са все на авторитети, от които сме впечатлени. Но не е нашето лично мнение, отношение, мисъл, защото, ако я изразим и не е съответна, може групата да я отхвърли, подиграе.

 Време е да се отворим един към друг, да сменим фокуса.

Вслушването в живият контакт е най-вдъхновяващото нещо в живота, може да се изчакат по добри дни, по-добри условия, за да задоволим потребностите си, но не спираме да опитваме. Ние се привличаме по подобие на намеренията си. Целта не е земна, важно ни е желанието да се издигнем над собствената си природа, т.е човек се обединява по друго подобие към целта, а характерите ни е нужно да бъдат различни и колкото по голямо е разнообразието им до толкова по голямо подобие ние достигаме.

Обратната страна на стремежа ни за самосъхранение, това е нетърпимост, даже непоносимост, която може да доведе до душевно и физическо страдание. Корена и причината за това се явява  егоизъм, защитата на човек, когато той прост стои в своите тесни стремежи. Не разбира, че обединението води до сила и най-важното качество на природата е разнообразието, а не едностранчивостта. Ние сме хора и просто ни е нужно обединение. В нас много дълбоко е заложено различието, разумността е най-важната за човека. Главното е дълбокото ни психическо разбиране един, друг. Всеки се издига към нашата обща цел, абсолютно обединени един друг, взаимно допълващи се, възхищаващи и радостни един от друг. Хубаво би било да се издигнем над тези различия и егоизма, който ни обособява един друг. Да го подменим с отдаване, любов, издигане над самите себе си, тогава това обединяване по между ни ще се случи.

 Проблемът е, че степента на ръст на нашите желания постоянно нараства. Оказва се, че колкото сме по развити, интелигентни, толкова е по голямо не приемането ни. Кой и какво може да предизвика в групата става непредвидимо. Всеки е нужно да разбере, че само чрез движението ни към нашия общ корен, може да предизвика постигане на обединение помежду ни. Ние в нашият корен се явяваме разединени, за това не можем да се съединяваме един друг без непрекъснато да се поправяме. Друга причина за разединение е желанието да се успокоим, когато излеем всичко на другия, природата явно е развила добре егоистичната /съхраняваща Аз-а/ натура в нас. Желание за облекчаване на натрупаното напрежение и наказването на другия, като наслада, реваншизъм и псевдо справедливост. По такъв начин издигаме самите себе си над другите. Превъзходството, собственото ни над останалите, ние винаги усещаме своето висше, но все пак егоистично предназначение. Затова не приемането се смята за висша форма на егоизма.  Хубаво е постепенно  да анулираме повечето разлики между нас, да не се чувстваме съществуващи в различни „светове“, ние съществуваме заедно в един свят. Ако не се получи, няма да има предел на взаимната ненавист. Там където няма регулация и взаимност, хората не могат един друг да съществуват заедно. Има само една възможност и тя е ние ПОСТЕПЕННО ДА МАХАМЕ БАРИЕРИТЕ ПОМЕЖДУ СИ!

 Нашата цел е обединение на отхвърлените части, не е нужно да знаем даже какви са тия части и колко са различни, какво има между тях и как трябва да ги съединяваме всичко това е безполезно. Това няма да даде нищо за в бъдеще. Няма да постигнем нищо повече от изучаване на нашите различия. Ние трябва да доведем себе си до необходимостта да се издигнем над нашите разлики, въпреки тях. И тогава ние ще постигнем правилното съществуване. Хората съществуват със склонности и определени характеристики, когато сме предубедени един към друг и търсим разликите, никога няма да стигнем до общия си корен. Това правят и семейства и колективи и т.н, само издигането на нашата природа към природата на обединението, взаимността, само това може да помогне. Иначе потъваме в ненавистта, има ред подходи, за да се избавим от редица проблеми, страхове, които ни пречат в комуникацията,  но това понякога не помага.

Какво не ни достига, за постигане на траен ефект?

На нивото на нашето развитие не можем да направим нищо,  трябва да се издигнем „над“, към  отдаване и обединение. На нивото на нашият свят нищо не можем да направим, можем да изпратим детето си в университет, да обикаляме света, все едно….

Логическите разлики между нас ще останат и ние е добре да се учим да унищожаваме тези различия и да се издигнем от тях към общия корен на всички ни. От егоистичния ни корен за разделяне към  алтруистичното обединение между нас, тогава ще можем да постигнем успех,  решението е на ДРУГА ПЛОСКОСТ.

Многообразието в комуникацията е богатство!

Публикувано в Uncategorized | Коментарите са изключени за Комуникация – въпроси, размисли и страсти…

Промяната е само тичане в кръг

Трансформацията е единственото условие за вървенето на път изобщо. Промяната е само тичане в кръг. Позволете на абсурдът да диша във вас.

Един от най-големите капани е изкован от неспособността ни да надскочим собствената си логика. Съзнанието е колонизирано от твърде много информация. Айнщайн го потвърждава с фразата: „Единственото, което обърква познанията ми е моето образование“, защото отнема непосредственото преживяване. Тя ни прави твърде преценяващи и дефиниращи, което пречи на впускането ни в Живота. Промяната е дефинирана в самата дума да сменяш, подменяш, бягаш, чакаш и т.н единствения начин за излизане от порочния кръг е трансформацията, т.е осъзнаваш вътрешните си качества и способността да управляваш мисловния си процес, чрез съзерцание и узнаване. Не задавате дефиниции на случващото се, а го преобразявате и оставате в потока на Живота. Истината е тази, която движи енергията ни. Тя е единствено очертава пътя, и когато не го следваме ни връща…

Трансформирайте възприемането на Живота, излезте от кръга и следвайте пътя си…

Публикувано в Uncategorized | Коментарите са изключени за Промяната е само тичане в кръг

Няма ли ценности, няма и смисъл…

Това, че се подчиняват на едни и същи житейски правила, прави хората предсказуеми едни за други. Те постъпват в съответствие с взаимните си очаквания и стремежи. Способни са да си сътрудничат. И дори да се съревновават по мирен начин, тъй като всеки е наясно какво може да очаква от другите. Споделената система от убеждения в психологическо и поведенческо отношение опростява представата на човека за себе си и представата за него през погледа на околни­те. Споделените убеждения опростяват и света, защото хората, които знаят какво да очакват едни от други, могат да обединят усилия, за да култивират света. Вероятно не съществува нищо по-важно от запаз­ването на това устройство, на това опростяване. Ако то бъде застра­шено, това ще разклати големия „държавен кораб“

Твърдението, че хората се борят за убежденията си, не отговаря напълно на истината. Всъщност те се борят, за да запазят съответ­ствието между своите убеждения, очаквания и желания. Както и съ­ответствието между своите очаквания и поведението на обществото като цяло. Именно запазването на това съответствие прави съжител­ството между хората мирно, предсказуемо и продуктивно. То намаля­ва несигурността и внася известен порядък в хаоса от неприемливи емоции, които несигурността неизбежно поражда.

Представете си, че някой е предаден от любимия човек, на ко­гото е имал доверие. Свещеният социален договор между двамата е нарушен. И тъй като делата са по-красноречиви от думите, актът на предателството разрушава крехкия, старателно договорен мир на интимните отношения. Предаденото доверие отприщва вълна от раз­рушителни емоции: отвращение, презрение (към себе си и към пре­дателя), вина, тревожност, гняв и страх. Конфликтът е неизбежен и понякога – с ужасни последици. Споделената, обща система от убеж­дения – с предварително договорени правила на поведение и очаква­ния – регулира и контролира тези мощни, разрушителни сили. Нищо чудно, че хората са готови да се борят за нещо, което ги предпазва от опасността да бъдат завладени от емоциите на хаоса и ужаса (и от настъпващите след това конфронтация и противоборство).

Но има и нещо друго. Споделената културна система укрепва взаимо­действието между хората и освен това представлява система от ценности – всъщност йерархия от ценности, при която някои неща имат по-голям приоритет и значение от други. В отсъствието на така­ва система от ценности хората просто не могат да извършват дейст­вия. Те не могат дори да възприемат, защото и действията, и възпри­ятията изискват наличието на цел, а валидната цел задължително е нещо ценно за нас. Ние преживяваме голяма част от положителните си емоции във връзка със своите цели. Технически погледнато, ние не можем да бъдем щастливи без ясното съзнание, че се развиваме – а самата идея за развитието съдържа в себе си стойност. Проблемът е, че смисълът на живота, лишен от положителна стойност, е не прос­то неутрален. Тъй като всички ние сме уязвими и смъртни, болката и тревогата са неделима част от човешкото съществуване. Ето защо се нуждаем от средство за противодействие на страданието, което е присъщо на Битието. Ние се нуждаем от сигурната опора на една дълбока система от ценности. В противен случай ужасът от същест­вуването бързо ще превземе живота ни. А след това ще нахлуе и ни­хилизмът с неговата безнадеждност и отчаяние.

Следователно: няма ли ценности, няма и смисъл. Възможно е обаче между различните ценностни системи да настъпи конфликт. Тогава се оказваме в патова ситуация, защото отсъствието на групова система от убеждения прави света хаотичен, нещастен и непоносим, а наличието на такава система означава неизбежен конфликт с групи­те, изповядващи различни убеждения. На Запад ние се дистанцираме от своята културна, религиозна и дори национална традиция отчасти за да ограничим опасността от избухване на междугрупови конфлик­ти. Но това поведение не води до нищо добро, защото в крайна смет­ка ставаме жертва на отчаянието, породено от загубата на смисъл. Техно­логиите за унищожение станаха прекалено мощни. Последи­ците от една нова война ще бъдат буквално апокалиптични. Въпреки това не можем просто да захвърлим своите ценностни системи, убеж­дения и културна принадлеж­ност. Възможно ли е да има и трети изход, който остава невидим?

Източник: „12 Правила за живота“ – Джордън Питърсън


П.П: В съчинението си „Държавата“ Платон използва тази метафора, като сравнява управление­то на държавата с управлението на боен кораб. 

Използвам термина Битие (с главно „Б“) отчасти под влиянието на идеите на немския фи­лософ от 20-ти век Мартин Хайдегер. Хайдегер прави разлика между реалността като обек­тивно възприятие и целостта на човешкия опит (който нарича с понятието „Битие“). Битието е това, което всеки от нас преживява субективно, лично и индивидуално, както и онова, което преживяваме съвместно с другите. Следователно то включва емоциите, импулсите, мечтите, фантазиите и откровенията, както и субективните мисли и възприятия. И накрая, Битието е нещо, което се проявява посредством действието, а това означава, че неговият облик в нео­пределима степен се оформя от индивидуалните решения и избори – или от нашата хипоте­тично свободна воля. Според това тълкуване Битието е (1) нещо, което трудно може да бъде сведено до материалното и обективното, и (2) нещо, което категорично трябва да има свой термин, както се опитва да изтъкне Хайдегер от десетилетия. 

Публикувано в Избрани статии | Коментарите са изключени за Няма ли ценности, няма и смисъл…

Четирите утехи

Живял някога един мъдрец. Един ден, по заповед на владетеля на града, той бил хвърлен в затвора. След няколко дни учениците му отишли да го видят. За тяхно учудване, учителят им бил напълно спокоен и в него нямало никаква промяна. Не изглеждал нито ядосан, нито огорчен от случилото се. Той радостно ги приветствал и започнал приятелски разговор с тях сякаш не се намирали в затворническа килия, а в своето място за беседи.

– Учителю, но Вие много спокойно понасяте това наказание. Какво Ви утешава тук, в тази ситуация?

– Четири изречения – отговорил той. – Чуйте ги внимателно.

Първото е: От злото никой не може да избяга, защото всичко е предопределено от съдбата.

Второто е: Какво може да направи човек, когато е в беда, освен търпеливо да понесе своето страдание. Той не е единственият, който изпитва нещо подобно.

Третото е: Човек трябва да е благодарен на съдбата за това, че не се е случило нещо още по-лошо – все пак и това е възможно.

И накрая, четвъртото: Спасението може да е много близо, дори и ти да не го знаеш.

В момента, в който мъдрецът завършил кратката си беседа, в килията влязъл един от стражите и му съобщил, че е свободен, тъй като обвинението се е оказало фалшиво, а човекът, който го е наклеветил, е направил признания за това.

Източник: „Винаги има надежда. 150 притчи за изкуството на живота“

Публикувано в Притчи | Коментарите са изключени за Четирите утехи

„Да забравим, че необходимото е необходимо!“

Как с няколко думи да разкрием тайната на великото умение за съсредоточаване върху необходимото?

Да забравим, че необходимото е необходимо!

На света има два вида необходимост: Външна Необходимост и Вътрешна Необходимост. Външната – „трябва да купя подарък“, „трябва да свърша тази работа“, „трябва да напиша доклад“, да се направи, да се състави, трябва, всички тези безкрайни ТРЯБВА, всички наши ЗАДЪЛЖЕНИЯ.

Вътрешната необходимост наричаме Желание. А както е известно , с това се означават нещата, които ни се Искат. За които е трудно да се забрави.

Защо онзи там не прави, каквото трябва? Защо вие не правите това, което трябва? Защо аз не правя това, което трябва? Ами точно затова, защото трябва! Това е причината в 99% от случаите! Трябва – долавяте ли каменното усърдие в тази дума…Разбира се, категоричното трябва, задължителното трябва, заплашителното трябва, поради страх от неприятности, лишения и наказания се изпълнява, изпълнява се, когато вече няма накъде да се отстъпва – с насилено скърцане, с изкривена полуусмивка… Законът си е закон, задължението – задължение, дори съществува стремеж към Закон и стремеж към Задължения. Но вгледайте се в един такъв устремен човек – и ще видите, че е ръководен от Желание, често намиращо се доста далеч от същността на Задължението.

Срещали ли сте лош, който да се поправи само от упреци?… А всъщност повечето искат да се поправят, много искат, но съзнателното „Иска ми се“ – това е трябва, само трябва… Само кажете: трябва да харесваш, трябва да обичаш… – нима има по сигурно средство за провалянето и на харесването и на любовта? И това е банална истина, неосъзнавана вече хиляди години… Може би, точно затова, че и тя трябва…?

И ето сега аз твърда, че всички щастливци, които не забравят за необходимото, помнят за всевъзможните Задължения и добре се справят с тях, всъщност са виртуозни мошеници към самите себе си, тяхното подсъзнание по един или друг начин само намира пътища за преминаване от Задължителността към Желанието, само превръща „Трябва“ в „Иска ми се“.

Значи – това е възможно.

ЕХО – МАГНИТЪТ – това е оперативна самохипноза за включване в произволна дейност и състояние.

Диалогът между съзнанието и подсъзнанието, просто общуване, разговор, в който и двете страни си дават на себе си и на другата пространство и време, без да си пречат или прекъсват.

Ето какво става в мозъка: нервните вериги многократно, автоматично повтарят зададените възбуждения, отново и отново. Мозъкът винаги си работи по такъв начин…И така ние, незабелязано за самите себе си, изпълняваме всяко съзнателно усилие, всяко задание към себе си: да си спомним, да кажем, да направим, всичко това преминава през някакъв период на установяване /съзнание – подсъзнание – изпълнителен апарат – обратна връзка/. По седем пъти на ден: забравил съм телефона, името на този човек, номера на паспорта…Какво правим в такива случаи? Казваме си: – Трябва да се спомня, сега ще си спомня“ – и се отпускаме…

Четеш някакъв учебник, готвиш се за изпит. ТРЯБВА… По 500 стр. на денонощие, в строга дисциплина… Подлагаш себе си на бодро изтезание, четеш, докато вътре все още има нещо, стягаш се…

Но ето го и моментът на бунта: НЯМА! Повече нямам никаква възможност за вникване в историческото значение на Навуходоносор, дори и чук да ми го набива.

Но нали трябва да се чете, трябва да се държи изпитът… И изведнъж започва усилено да те интересува какво ли пък е написано там, след пет-десет странички…Ще погледна, само ще погледна, а после веднага ще се върна назад, нали имам право да погледна… Оказва се…Е, с това трябваше да… Ама и него си го бива, тоя Нау-хо-гор-лонос. Какво му е бръмнало в главата да тръгва на поход?…

Всичко става по-друго, когато измислиш за себе си поне късче свобода, всичко друго, само не и това, което трябва, всяка възможност за измъкване дори отвътре на самото трябва. И когато такава възможност бъде открита, оказва се, че много е лесно връщането отново в онова трябва, защото това вече ни се иска!

Главната тайна на прехода на трябва в „Иска ми се“.

„Заклинанието“ е също онова „трябва“ : натиск, напрегнато пришпорване на вниманието, насилие над него – същото онова насилие, от което се защитава мозъкът, като пуска в ход отрицателни емоции и вътрешен ад. Ад – за да се избави от самия себе си, стремеж за изключване от източника на напрежение, за отвеждане на вниманието в друга посока, както това става, например, когато ние неволно обръщаме глава при вида на неприятен човек или случайно забравяме да върнем някой дълг. Колкото по-голямо е насилването на вниманието, толкова по-силно е напрежението, а оттам и ада е по-страшен, а и по трудно става продължаването на насилието – това е омагьосаният кръг. А вие си имате отвличаща маневра – обръщане на 180 градуса, отпускате се сами, и за ада вече няма място! Пускали ли сте някога топъл душ непосредствено след леден? Такова е и преминаването на махалото от относителен ад в относителен рай, отклонение, може би не голямо, но достатъчно.

Откривайки Ехо-магнита за себе си, успях да забравя какво представляват мъките на безволието.

Леко, незабележимо, при всяка ситуация, при всяка задача към себе си. Дава превъзходни резултати при хора инертни, нерешителни, лошо владеещи вниманието си…

Но какво говоря – не трябва! Не вярвайте. В никакъв случай не прилагайте съветите. На развивайте волята си, защото така рискувате да станете гений. Не освобождавайте себе си – заплашва ви щастие.

Източник: „Изкуството да владееш себе си“, Владимир Леви

Публикувано в Избрани статии | Коментарите са изключени за „Да забравим, че необходимото е необходимо!“

Капанът на име „ЦЕЛ“

Цел, целеполагане – днес това са модерни понятия. И много от нас
се учат правилно да поставят целите, плашат себе си и другите с думи
като „безцелно изживени“ години, часове, минути. Постоянно разговарят
за стратегия, т.е. верига от цели, водеща до „Главната“ или „Водещата“
цел. Да живееш без цел се приема, че е в разрез с „добрия тон“ не само
от мениджърите (хората от междинното, средното звено), но и от такива
издигнати по-горе в йерархията – хора като предприемачите.
А аз искам да ви покажа какъв капан представлява самото понятие
„цел“, и как то ви пречи да получите това, което всъщност искате.
И държа да ме разберете правилно: става дума не за истински или
лъжливи цели, не за собствени или натрапени цели. Този капан си го залагаме ние самите!
С какво започва цялата манипулация? Започва с ТВЪРДЕНИЕТО, че
ТРЯБВА да се поставят цели, трябва да разбираш накъде си тръгнал,
иначе никъде няма да стигнеш. Логично ли е? Абсолютно… Именно тази
логика обаче щраква капана. Нататък, според логиката, следва добрият
въпрос: „И откъде да вземем целите, които да следваме?“
Въпросът си е добър, но обикновено получава грешен отговор.
Грешен отговор: Разбери какво искаш да постигнеш в живота? Какво
искаш да имаш, какъв искаш да станеш и т.н. Разбери всичко това и нарисувай бъдещия СИ образ, а след това върви към него, създавай го. Ще се
запитате: Има ли нещо лошо в това? Всичко е логично, точно и прекрасно. Според логиката – така е.
И защо тогава, ще кажете вие, това е грешният отговор? Има ли нещо
друго освен логиката? ИМА.
Работата е там, че през целият си „съзнателен“ живот почти никога не сте ИСКАЛИ. Все е трябвало. Например: Бизнесът е по-добър
избор от това да си наемен работник. Така ли е? Така е – имаш повече
свобода, повече пари, възможности за лична реализация. Значи ТРЯБВА
да напусна работа и да започна Собствен бизнес.
Да живееш сред природата е по-добре отколкото в големия град, нали
така? Очевидно е така. Значи ТРЯБВА да се преместя в провинцията. В
нито едно от тези „ТРЯБВА“ не присъства моето желание, моето ИСКАМ.
Именно това ТРЯБВА е целта.
И какво става нататък? Това ТРЯБВА обаче, отбележете, че то е много правилно, „хубаво“ ТРЯБВА, се реализира с много мъки, напрежение,
тъпчене на едно място, „мързел“ и т.н. За някои това може и да е леко,
даже приятно, но аз само с огромни усилия правя това, което… не искам.
В резултат се заставяте по всевъзможни начини да следвате целта, пришпорвате се, насилвате се сами, но освен тежки депресии друг резултат
не постигате. Защо е така? Ами защото в действията ви ще липсва „ИСКАМ“, ще липсва желанието ви. Нали само ИСКАМ ни води към това,
което реално ни трябва?
Отбележете: ИСКАМ е идеалният мотиватор. ИСКАМ – значи
ДЕЙСТВАМ.
Между ИСКАМ и действието няма никакъв промеждутък
от време за… размисъл. Ето ви и пример: много силно Искате да пишете
– ще направите всичко, за да започнете на секундата да пишете. Даже ако
сте в непознат град или примерно в тоалетната. Гарантирам ви, че така е с
всеки. Защото има желание и то истинско, което те напира отвътре, право
през сърдечната чакра.
В какво се състои разликата между ИСКАМ и ТРЯБВА? Не се учудвайте, че се налага да поясним това. По-горе вече обяснявах, че ТРЯБВА е
това, което вие НЕ ИСКАТЕ да правите (не ви се иска, ама хич), но което
за съжаление на всяка цена трябва да направите. Т.е. с главата си – с Разума си вие разбирате, че трябва да направите това, а цялото ви същество
се съпротивлява. С други думи, налице е съпротива… отвътре. Или казано
съвсем простичко: ТРЯБВА е от Ума, а ИСКАМ – от сърцето. Разбирате
ли разликата? Умът разбира, а сърцето – чувства. Манипулацията, имплантирана от Матрицата чрез лявото полукълбо.
Сега да поговорим за ума и сърцето. Много е изписано по тази тема и
съществуват различни гледни точки, различни разбирания, различни постановки на въпроса. Но едно е да го четеш и оттам да разбереш, а съвсем
друго е го изпиташ на гърба си, да го провериш на практика. Първото
разбиране е разбиране с ума, което в 98% по правило е илюзия, а второто
е разбиране с цялата ти същност, със сърцето, с чувствата – истинското.
И е по-правилно второто да не се нарича разбиране, а чувстване. Ние си
поставяме целите с Ума. А той не за това е предназначен. Образът на бъдещето – това е ЖЕЛАНИЕТО да живееш според конкретен образ или по
определен начин. Например: да живееш сред природата заедно с любимия човек, работейки това, което обичаш да правиш. Ние ЧУВСТВАМЕ
желанието, то идва от сърцето и в никакъв случай не идва от мозъка. Умът
ИМА задача… да ИЗМИСЛИ КАК Желанието да се реализира. Аз ИСКАМ да отида да живея в провинцията, сред природата и моят ум може
да измисли вариантите, ПО КОИТО да го направя.
Разбира се, умът ми може да измисли и НАКЪДЕ да вървя, но винаги
се получава нещо неприятно: не му достигат факти, за да направи ЛОГИЧЕСКАТА верига. А ЧУВСТВАТА… те винаги знаят предварително и
ни водят натам, накъдето ще ни е добре, и то по начин, който ни харесва.
Естествено, ако им се доверяваме.
Ще повторя още веднъж: не ни е нужен ум, за да определим посоката, в която да вървим. Умът ни е непригоден да определи НАКЪДЕ
да вървим. За това са предназначени чувствата ни. Ако се доверявам на
чувствата си, никакви цели не ми трябват. Ако чувствате какво ИСКАТЕ, то просто изпълнявате това свое желание и минавате изобщо без
цел. Точно така е и когато осъзнавате КАКВО ИСКАТЕ, какъв е ЖЕЛАНИЯТ ОТ ВАС РЕЗУЛТАТ – можете да ПОЧУВСТВАТЕ какво да НАПРАВИТЕ, за да получите този резултат. И вашият ум ще ви „изрови“
вариантите, по които да направите така, че да достигнете до желания
резултат, а чувствата ще изберат най-добрия от тях, т.е. този, който е
най-прост, ефективен и при който няма да се напрягате, а точно обратното – ще се наслаждавате!
Какво става, когато умът поставя целта?
На първо място – умът веднага ме разделя от нея. Аз съм тук, а
целта е някъде далеч – във времето и пространството. И веднага чувствам, че ми предстои дълъг, изпълнен с препятствия и напрежение път.
Опитайте се да усетите разликата. Аз изпълнявам, реализирам желанието си. Желанието си е в мен, аз просто ДЕЙСТВАМ, за да го изпълня.
Чувствате ли го? Всичко си е при мен, просто е и е приятно. А сега аз
ВЪРВЯ КЪМ ЦЕЛТА. Все едно че изкачвам планина, чувствате ли го?
Аз съм тук, целта е там, между нас има разстояние. Както и да го въртиш и сучеш, между мен и целта ми има препятствие. Дори и самото
разстояние само по себе си е препятствие. И аз ПРЕОДОЛЯВАМ това
препятствие. Опитайте се да усетите това преодоляване. Дори и самата
дума „ПРЕОДОЛЯВАНЕ“ е енергийно наситена, заредена. И какво има
по пътя не е известно, пък и е нужно време, за да видите целта, за да
не се заблудите, да не започнете да се движите в кръг. А желанието ми
винаги си е с мен, то е В МЕН!
На второ място – щом веднъж е поставена, целта започва да управлява мен, а не аз нея. Оказва се, че целта ТРЯБВА да се постигне. И
това ТРЯБВА задушава, дори убива всяко ИСКАМ. И тогава в определен
момент в мен се поражда желание да се отклоня, но Трябва да постигна
целта. Излиза, че или съм слаб, или не мога? И тук започват всевъзможните мотивации, „преодоляване“ на мързела ми и т.н., всичко, което те
кара да правиш това, което не искаш. Нищо подобно не се случва, ако
изпълняваш свое желание!
На трето място – поставената цел ме обезсилва. Целта се намира
в бъдещето и аз ще бъда „юнак“ чак като я постигна. Т.е. силата ми
се премества в бъдеще време и си остава там. И ми е трудно да я
използвам СЕГА. Аз някак си все съм в бъдещето, при целта ми. А
желанието да я реализирам винаги си е тук – в сегашното, както и
силата ми си е с мен, а не отишла при някаква далечна цел.
Излиза, че когато умът ми поставя целите, аз попадам в капана на
„ТРЯБВА“ и не мога да правя това, което искам. И нещо повече – реализирането на подобна цел представлява еднозначно напрежение, преодоляване, борба. И дори в края на краищата да постигна целта, силите ми се
оказват намалели, а не увеличени. И най-важното: поставената от ума ми
цел не ме отвежда до това, което наистина ми е нужно.
Има една открояваща се закономерност между ТРЯБВА и нивото на
силата ми. А силата ми е нужна, за да изпълнявам желанията си. Когато трябва да правя това, което ТРЯБВА, силата ми намалява и то бързо. Самата забрана да направиш това, което искаш, веднага те „удря“ от
най-неочакваната страна и се налага да коригираш последствията от това.
Най-трудният момент – когато роднините ми се стараеха да ми внушат, че
НЕ ТРЯБВА да живея така и трябва да се „урегулирам“, „да си стъпя на
краката“, да вляза в „правия път“ и т.н… Програмиране.
Нека се върнем към началото и най-после да дадем ДОБРИЯ ОТГОВОР на добрия въпрос: ОТКЪДЕ ДА ВЗЕМЕМ ЦЕЛИТЕ? Той е следният: не трябва да си ги измисляме и да оставяме тази работа на ума.
Почувствай какво искаш, какъв резултат искаш да получиш, а след това
почувствай, че искаш да го направиш! С чувствата, със сърцето, лека полека. Ако не можеш веднага да почувстваш ГОЛЯМОТО – почувствай
малкото, поне това, което искаш да стане днес, довечера и… ГО НАПРАВИ! Така малко по малко, стъпка по стъпка Голямото ще „просветне“ и
ще го видиш отчетливо и ясно пред себе си. И ще ти стане ясно не само
какъв резултат искаш да получиш, а и какво искаш ДА НАПРАВИШ за
това. Поисках – направих, ИСКАМ – ПРАВЯ ГО… и това да е така непрекъснато, през цялото време. Извод: аз признавам само една цел – реализация на това, което ИСКАМ, на желанието. Другите видове цели – това
са ТРЯБВА, а всичко, което ТРЯБВА 100% ме вкарва в лош „режим“ и ме
отдалечава от ЩАСТИЕТО И… удоволствието от реализирането на моето
предназначение.
Изпреварвам въпросите, които възникват във вас. А как да почувстваме какво искаме? А как да се доверим на своите чувства? Ето ви и моя
отговор: може би искате от мен да обясня на вашия ум как да чувства?
Умряла работа – умът не може да чувства. А да натрупате ОПИТ, да изпитате лично какво преживяване е това – да „чуваш“ чувствата си, да им се
доверяваш – това може да каже само сърцето ви. Всичко това ще доведе
до формирането на фактора, който ще и апогеят на развитието на 5-та
коренна раса. Разумното сърце.

Източник: НАРЪЧНИК ЗА ИЗВЪН-МАТРИЧНОИ НЕ-ЕГРЕГОРИАЛНО
МИСЛЕНЕ И ЖИВОТ – Милко Апостолов, 2007

Публикувано в Избрани статии | Коментарите са изключени за Капанът на име „ЦЕЛ“

„Златната рамка“ Няколко думи за такта и културата на поведение.

В някой хора чувството за такт е природна дарба. Човек, който притежава тази дарба, навреме ще окаже внимание, няма да ви дотегне с натрапчивостта си, няма да ви обиди, няма да ви се присмее, няма да се пошегува не на място. Общуването ни има много оттенъци. За това дори такива положителни прояви като общителност, откритост, радушност, съчувствие трябва да намират място в зависимост от ситуацията, от условията, в които попадаме. С други думи, необходимо е д се проявява чувство за мярка.

Понякога ни се струва, че нетактичността е само един пропуск, нищо повече. А, ако се замислим какво ни струва пренебрегването и като елемент в нашето общуване ! Човек обиден от грубо надвикване , оскърбен от невнимателна постъпка, се оказва изваден от релсите , понякога за цяла седмица.

Можем да се усмихнем иронично по повод „излишната чувствителност „ . Но трябва ли? Когато народът казва „тъй обръгна“ ,това не е похвала или повод да се гордеем с това, че сме се справили , а урок за това, че е станал човек безразличен и бездушен. А този човек е често нетактичен. Без пропуски не може и все пак културата на поведение е важна при взаимодействието ни с другите…. Много от вас ще си помислят какъв е смисъла от тази статия? За какво си губя времето? Да не би да не знаем как да се държим? Но в края на краищата може да сте добър специалист, да познавате работата си в детайли и да сте много добър в доста неща, които правите и да печелите добре , но колкото до взаимодействието в общуването и контакта с хората могат да ви определят като изостанал! Но удивително е колко страшни биват метаморфозите понякога! Усвоили понякога външните правила на учтивост, ние можем да ги използваме само тогава , когато ни е изгодно и тук се крие отговора на въпроса , с какво се характеризира нашия етикет. Ние живеем в общество, в което всеки се възпитава чувство за достойнство. И именно това трябва да отразява нашето поведение. Добрите маниери се раждат от нашето вътрешно убеждение, мироглед.

Създаването у човека на потребност от такъв вътрешен мироглед е сложна задача. Това изведнъж не може да се научи, всичко трябва да стане навик. И работата не е само в добрия тон. Добрият тон – това е рамката на личността, нещо като неговата златна рамка. Макар външните елементи на възпитанието, основата на основите е същността на отношението към хората.

Всеки от нас трябва да се запита: Как се отнасям към майка си, баща си, към семейството, приятели! Запитайте се: Кое е главното за мен- да минавам за възпитан или да бъда такъв? Само вътрешната потребност, взискателността към себе си, правят човека, ЧОВЕК, с другите и със себе си. Всеки път, когато спираме вниманието си на някоя своя постъпка, в съзнанието ни възниква рояк от спомени, асоциации. Ние мислено се виждаме и оценяваме. И тук трябва да бъдем честни и строги. Да се любуваме на себе си-това означава никога да не се опознаем. Най-голямата победа-това е победата над себе си!!! Ние живеем във век на големи „скорости“, на високи темпове и изобилие от информация. Под влияние на такъв ритъм понякога ставаме раздразнителни. И в тази наша раздразнителност, в някой случай нетърпимост, проявяваме известна неустойчивост. Едва ли сме прави, когато отнасяме трудностите на общуването за сметка на напрегнатия начин на живот. Грубостта е склонна да се разпространява като инфекция. Случва се да се заразим от нея, без да забележим и да си разваляме настроението един на друг, често и без какъвто и да е било лош умисъл. Тук  е много важен добрият пример, особено примерът на човек, за когото учтивостта ,  тактичността са станали естествени качества.

Публикувано в Uncategorized | Коментарите са изключени за „Златната рамка“ Няколко думи за такта и културата на поведение.