Чекмеджето на мисълта

Неорайхиански теории
Който поддържа тезата, че мисълта е нематериална, абстрактна, трябва тук да преразгледа сдвоите убеждения: “Не съществува никаква противоположност между идеите и органите: мислим с един орган на нашето тяло, съставен от клетки, живи и чувствителни към всички промени на нашето вътрешно психохимично равновесие. Можем също да твърдим, че мислим с нашето тяло, не само защото мисълта, със своя емоционален аспект ни кара да чувстваме от разстояние влиянието й върху тялото, но и защото нашето тяло със своите органи е представено в мозъка под формата на електрически картини (представи), индуцирани чрез посланията на сетивата.” Мисълта е най-мръсната изкривена, гнусна, чумава част от Живото същество. Тя е синтез на преживените травми, на натрупаните интроекти по време на развитието.
Интроектът е този материал (начин на поведение, усещане, оценяване), който вие сте приели като част от системата си на поведение, но не сте го асимилирали, не сте го усвоили по такъв начин, че той действително да стане част от вашия организъм. Вие сте приели това насила посредством насилственото (а следователно и лъжливо) отъждествяване; така че макар вие да се съпротивлявате на отнемането му, сякаш е нещо ваше скъпо, не съзнавате, че в действителност то е чуждо тяло. Оригиналността на “мисленето” се дължи на последователността, в която “човекът в чекмеджета” подрежда йерархично претенциите на Аз-организмично спрямо тези на Аз-идеално и историческата памет на ВМН. Но дори и в начина, по който отговаря на външните стимули, той не е чак толкова оригиналeн, напротив, ако погледнем по-добре, ще забележим, че се повтаря натрапливо. Неговият “начин на мислене” следва едно клише, което произлиза от специфичността на неговата характерова невроза.
За неорейхианската школа характерите са пет вида
– шизоиден характер
– орален характер
– (садо)мазохистичен характер
– психопатен характер
– ригиден характер
Характерът се материализира в енергетични блокажи, които са причина и следствие на един специфичен начин на мислене, т.е. начин на възприемане и на въздействие върху реалността. Следователно мисленето не е нищо друго, освен синтез на едно сложно преработване на сигналите, идващи от недвусмислената реалност (била тя ендо- или екзогенна за Аза) и страха от повторно изживяване на болката от предишни травми. Първата последица от този процес е прекъсването на действието, водещо до задоволяване на потребността (дистенция), после идва ред на (невъзможното) търсене на компромис между вътрешното и външното равновесие (енергетично задръстване). В начина си на мислене “човекът в чекмеджета” е напълно сравним с една електронна машина с ограничен hardware и неограничен software.
Ако влезем в “програмата” на този странен компютър, ще забележим, че:
1. Поради характеризиращите го идиосинкразии / т.е. смесването на реалност и нереалност, неговите “мисловни процеси” следват една предвидима линейност, т.е. един “сценарий” имащ за цел да предотврати изплуването на изтласкваните страхове. Изтласканият страх е директно свързан с травмата, около която се е оформил характерът.
2. Изтласканите страхове налагат на неговото Аз планиране (мислене), фиксирано в схема, която, за да поддържа собствения хомеостазис, трябва да избягва всеки вид промяна на поведението или екзистенциалната ориентация.
3. Фиксираното мислене създава по този начин несъответни на действителността поведенчески схеми. Произтичащият от него начин на живот прави невъзможно задоволяването на нарцистичните потребности и енергетичното презареждане чрез дистенцията.
Достигнали до тази точка, вече виждаме по-отблизо динамиката, която управлява “чекмеджето на мисълта”. Докато в природата: реалност –  преработка –  движение имат за цел да облегчават Живото същество, у “човека в чекмеджета”, при когото закотвянето към реалността е модифицирано от характера, действието (или движението) рядко съвпада с потребността му от удоволствие (дистенция). Светът на “човекът в чекмеджета” е сложен, защото е неестествен. Това е нашият свят, този, в който всички живеем: струва си да го подчертаем! Тази неестественост се отнася и за взаимоотношенията ни със себеподобните: “човекът в чекмеджета” е неспособен да обича, да се отпусне в удоволствието post-coitum.
Неговото мислене е абстрактно и става абстрактен и неговият модел на връзка с Ти-обект на отношение. Неврозата, която го подтиска е синтез на един импулс, който се насочва към обекта-цел и един тикащ го точно в обратна посока импулс, съставен от страхове и болки, които възпрепятстват хармоничната връзка със собственото Аз, а следователно и достъпа до Ти. Тогава това Ти се превръща в неприятел, противник, преживява се като “кастриращо”. Идиосинкразиите, т.е. смесването на реалност и нереалност, които формират характера (в последствие – “човека в чекмеджета, предопределят отношението на Аза към любовта. За Аз-организмично любовта е хармония, дистенция.
Дистенцията-удоволствието трябва да се опосредства от едно Ти-цел. Без да са необходими “любовни договори”, Ти-цел е целта на “движението”в ежедневието ни. Едно Ти, което трябва да бъде съблазнено, завоювано. Ден след ден. Това е организмичната любов, защото в природата нищо не е сигурно, нищо не е собственост! “Чекмеджето на мисълта” подтиска у “човека в чекмеджета” контакта с реалността, така че неговите движения стават неадекватни да посрещнат събитията в живота, следователно също и в живота на двойката, която се оказва осакатена и лишена от най-важния си съвместен опит: хармонията и удоволствието от дистенцията. Подтискането на действието, както вече видяхме, е константа в живота на “човека в чекмеджета”.
Действието (или движението), което е предизвикано от неговите “примитивни инстанции” се сблъсква със страховете на Аза и се отклонява към невротично приемливи цели. Устремът на Живото същество към удоволствието се превръща следователно в едно абиогенно поведение, което възпрепятства срещата с реалността дистенцията. Животът на “човека в чекмеджета” протича като вечна борба между Доброто и Злото: Доброто е природността, която той все още пази в своя “център”, Злото е болестта (характер), който пречи на естествения поток на енергията от центъра към повърхността, т.е. към външния свят. В “чекмеджето на мисълта”, където се оформят животът и поведението, действа един “парламент”, в който “природните сили” са чисто малцинство. Доминират силите, свързани с властовата невроза, с културата на тотемите. “Мъдростта” е догматична. Господството на невротичната, изкривена и неприродна мисъл се разпростира за съжаление върху цялото човечество. Докога?
Автор: Валдо Бернаскони

Публикувано в Избрани статии. Постоянна връзка.

1 Response to Чекмеджето на мисълта

  1. I applaud your hard work on this article. This is well researched information you have really made your point. I found this interesting from top to bottom. Really excellent job.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *