Обръщение към Създателя

Веднъж в далечното минало – а може би в бъдещето… трудно е да се каже точно – Вселената забрави себе си. Никой не знае защо стана така. Просто такава е същността на вселените – от време на време забравят себе си.
Твърде вероятно е да е заспала, а като се е събудила, е забравила съня си. Но какво е било преди този сън – предишен сън ли? А дали пък Вселената не е била самият сън? Така или иначе, забравилият за себе си сън се превърнал в Нищо.
И нима може да бъде другояче?
–   Кой съм аз? – попитало себе си Нищото.
–   Ти си Огледало… Огледало… Огледало… – отвър­нало с милиарди светлинни отблясъци Отражението.
–   А ти кой си? – попитало Огледалото.
–   Аз съм Отражение в теб.
–   Откъде се взе?
–   Роди ме твоят въпрос.
–   Но аз не виждам нищо наоколо. И себе си не виждам. Как мога да бъда Огледало? Та аз съм Нищо!
–   Правилно – отвърнало Отражението. – Всъщност пустотата е най-първото, начално, безкрайно огледало, защо­то в нея нищото се отразява от нищо.
–    А аз какво съм?
–    Ти не изглеждаш никак.
–    Голямо ли съм или малко?
-Да.
–    Какво да, нищо не разбирам?
–    И едното, и другото. Ти си такова, каквото си се пред­ставяш. Едновременно безкрайно голямо и безкрайно мал­ко, защото безкрайността и точката са едно и също.
–    Странно. А къде се намирам?
–    Сега – в пространството на варианти – отговорило Отражението.
–    Варианти на какво?
–    На каквото си поискаш. Пространството също е въз­никнало като следствие на твоя въпрос. Изобщо ще се появи всичко, за което си помислиш. Защото ти си безкрайно Огледало. На всеки твой въпрос ще се появят безкрайно множество отговори.
–    А аз защо съществувам?
–    За да бъдеш.
–    Какво мога?
–    Всичко.

Публикувано в Притчи. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *